Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Центурионът поклати глава и погледна към Юлий.
— Не той — каза младият мъж. — Искам да е при хората, ако нещо се обърка.
— Аз ще дойда — каза Светоний.
Пракс вдигна вежди, после сви рамене.
— Ако няма никой друг де — продължи Светоний; мъчеше се да не изглежда много заинтересован.
Това щеше да му даде шанса, който му беше необходим. Пракс кимна и Светоний се отпусна на стола.
— Видях те да гледаш корабите, докато идвахме насам — каза Гадитик на Юлий. — Какво реши?
Младият мъж се наведе напред и всички събраха глави, за да чуят думите му.
— Един кораб товареше провизии — прошепна той. — „Вентул“. Трирема с платна. Малък екипаж, който можем да пленим без особени затруднения.
— Нали разбираш — поде Светоний, — че ако откраднем кораб от римско пристанище, това ни прави пирати?
Още докато говореше, осъзна, че е грешка да ги предупреждава, но не можа да се сдържи. По-късно щяха да си спомнят думите му и да разберат кой ги е спасил от безумните планове на Юлий. Другите за миг замръзнаха, а Юлий го изгледа свирепо и изръмжа:
— Само ако ни видят. Ако това има значение за тебе, плати на капитана щетите му от своя дял.
Гадитик се намръщи.
— Не. Прав е. Искам да се знае, че никой от екипажа не бива да бъде убит и товарът трябва да остане недокоснат. Ако успеем, капитанът трябва да получи обезщетение за забавянето и пропуснатите печалби.
Впери очи в Юлий и всички усетиха напрежението между двамата. Мълчанието беше смущаващо. Въпросът кой командва беше пренебрегван толкова дълго, че почти го бяха забравили, но все още стоеше, а Гадитик някога беше управлявал „Акципитер“ с подобаващата дисциплина. Светоний се опита да не се усмихне на безмълвната борба, която беше предизвикал.
Накрая Юлий кимна и напрежението изчезна.
— Така е — каза той. — Но по един или друг начин искам да завладея този кораб до падането на нощта.
Нов глас внезапно се разнесе над тях и всички вдигнаха глави.
— Кой е командващият тук? — попита дошлият, все едно беше разчел неизказаните мисли.
Юлий се загледа в чашата си.
— Аз бях капитан на „Акципитер“ — отговори Гадитик и стана, за да поздрави новодошлия.
Мъжът беше живо олицетворение на Рим, дори повече от легионерите, които пазеха пристанището. Носеше богато нагъната тога, придържана от сребърна тока с гравиран орел. Косата му беше късо подстригана, а на ръката, която подаде на Гадитик, имаше тежък златен пръстен.
— Изглеждате по-здрави от повечето откупени хора, които посрещаме в това пристанище. Казвам се Правитас и съм тукашният квестор. Виждам, че чашите ви са празни, а и моето гърло е сухо.
Даде знак на един роб, който бързо дойде и напълни чашите им с по-добро вино от първото. Явно квесторът беше добре познат в пристанищния град. Юлий забеляза, че е без охрана — друг признак, че законите на Рим се спазват строго. Наистина, имаше дълга кама, затъкната в пояса, но я премести леко, за да може да седне на пейката при другите.
След като им наляха, квесторът вдигна чаша за наздравица.
— За Рим!
Те повториха в хор думите и отпиха само по глътка — не искаха да бързат, понеже не знаеха дали квесторът ще поръча пак.
— Колко време ви държаха? — попита той, когато чашите тропнаха на масата.
— Половин година, мисля, макар че трудно можехме да отмерваме времето в трюма — отговори Гадитик. — Кой месец сме сега?
Правитас вдигна вежди.
— Доста дълго време за задържане на пленници. Току-що минаха октомврийските календи.
Гадитик пресметна бързо.
— Половин година, но ни трябваха три месеца, за да стигнем това пристанище.
— Сигурно са ви оставили много далече — предположи Правитас с явен интерес.
Гадитик не искаше да обяснява колко време са прекарали в обучаване на новите войници, затова просто сви рамене.
— Имахме ранени и те ни бавеха.
— А мечовете и броните? Изненадан съм, че пиратите не са ги взели — продължи настойчиво Правитас.
Гадитик помисли да излъже, но квесторът лесно можеше да заповяда да ги затворят, ако решеше, че не казват истината. И явно вече подозираше нещо, въпреки лековатия тон, с който говореше, затова старият центурион се опита да остане близо до истината.
— Взехме ги от едно римско селище, от стара оръжейница. Трябваше да поработим заради тях, но искахме да си възвърнем формата.
— Много великодушно. Само мечовете сигурно струват доста. Кое селище беше, помните ли?
— Старият войник, който ни ги даде, помага на римляни, преживяващи трудни моменти. Държи да не казваме името му.