Смъртта на царете [bg]

Накрая Юлий кимна и напрежението изчезна.

— Така е — каза той. — Но по един или друг начин искам да завладея този кораб до падането на нощта.

Нов глас внезапно се разнесе над тях и всички вдигнаха глави.

— Кой е командващият тук? — попита дошлият, все едно беше разчел неизказаните мисли.

Юлий се загледа в чашата си.

— Аз бях капитан на „Акципитер“ — отговори Гадитик и стана, за да поздрави новодошлия.

Мъжът беше живо олицетворение на Рим, дори повече от легионерите, които пазеха пристанището. Носеше богато нагъната тога, придържана от сребърна тока с гравиран орел. Косата му беше късо подстригана, а на ръката, която подаде на Гадитик, имаше тежък златен пръстен.

— Изглеждате по-здрави от повечето откупени хора, които посрещаме в това пристанище. Казвам се Правитас и съм тукашният квестор. Виждам, че чашите ви са празни, а и моето гърло е сухо.

Даде знак на един роб, който бързо дойде и напълни чашите им с по-добро вино от първото. Явно квесторът беше добре познат в пристанищния град. Юлий забеляза, че е без охрана — друг признак, че законите на Рим се спазват строго. Наистина, имаше дълга кама, затъкната в пояса, но я премести леко, за да може да седне на пейката при другите.

След като им наляха, квесторът вдигна чаша за наздравица.

— За Рим!

Те повториха в хор думите и отпиха само по глътка — не искаха да бързат, понеже не знаеха дали квесторът ще поръча пак.

— Колко време ви държаха? — попита той, когато чашите тропнаха на масата.

— Половин година, мисля, макар че трудно можехме да отмерваме времето в трюма — отговори Гадитик. — Кой месец сме сега?

Правитас вдигна вежди.

— Доста дълго време за задържане на пленници. Току-що минаха октомврийските календи.

Гадитик пресметна бързо.

— Половин година, но ни трябваха три месеца, за да стигнем това пристанище.

— Сигурно са ви оставили много далече — предположи Правитас с явен интерес.

Гадитик не искаше да обяснява колко време са прекарали в обучаване на новите войници, затова просто сви рамене.

— Имахме ранени и те ни бавеха.

— А мечовете и броните? Изненадан съм, че пиратите не са ги взели — продължи настойчиво Правитас.

Гадитик помисли да излъже, но квесторът лесно можеше да заповяда да ги затворят, ако решеше, че не казват истината. И явно вече подозираше нещо, въпреки лековатия тон, с който говореше, затова старият центурион се опита да остане близо до истината.

— Взехме ги от едно римско селище, от стара оръжейница. Трябваше да поработим заради тях, но искахме да си възвърнем формата.

— Много великодушно. Само мечовете сигурно струват доста. Кое селище беше, помните ли?

— Старият войник, който ни ги даде, помага на римляни, преживяващи трудни моменти. Държи да не казваме името му.