Смъртта на царете [bg]

Изстена, като видя колко близо са легионерите на квестора до неговите хора. Нямаше достатъчно време. Дори ако Кир и другите успееха да се качат на палубата, първите от пристанищните стражи щяха да се втурнат да ги преследват.

Сърцето на Юлий заби лудо, главата му се замая. Насили се да се обърне и извика:

— Хайде! Хайде, Пелитас! Бързо!

Дълбоко в търбуха на кораба чу как Пелитас вика заповеди. „Вентул“ потрепна, греблата се раздвижиха и се опряха в камъните на пристана, за да отблъснат кораба в тъмната вода. Юлий започна яростно да реже въжето, което го задържаше. Дъската, опряна на кея, помръдна и торбите с пясък се разместиха.

Много рано ли беше извикал? Войниците бяха на по-малко от петдесет стъпки от неговите хора, когато първите скочиха на палубата и се обърнаха назад с извадени мечове. Светоний, пъргав като невестулка, се метна на борда.

— Хайде, Кир! — извика Юлий и вдигна меча над главата си.

Едрият мъж обаче беше много бавен. Без да мисли, Юлий тръгна към дъската, готов да скочи на кея при него.

Кир спря и извади меча, за да отбие атаката на стражите.

— Кир! Много са! — изрева Юлий, разпъван между желанието да скочи в сигурен плен и това да помогне на последния от хората си. Греблата напънаха още веднъж и дъската падна.

Кир пристъпи заднишком към ръба на кея — не смееше да обърне гръб на хората на квестора. Те се хвърлиха към него и той посрещна първия с юмрука си — съкрушаващ удар, който отхвърли войника във водата. Бронята го повлече в поток сребърни мехурчета. Кир се обърна и ахна, когато един меч го удари в гърба. Размаха ръце, изрева, хвърли се към потеглящия кораб и се хвана за перилата с една ръка. Юлий го сграбчи за китката и се взря в тъмните му очи, полудели от болка и напрежение.

— Помогнете ми! — извика Юлий.

Трябваха още двама души, за да вдигнат Кир през перилата. Той изпъшка. От раната на гърба му течеше кръв и оставяше тъмно петно на дъските на палубата.

— Не исках да го убивам — каза Кир прегракнало.

Юлий коленичи до него и хвана ръката му.

— Нямаше избор.

Кир затвори очи от болка и не видя как Юлий се намръщи, когато се изправи и се отдалечи към перилата. Корабът бързо започна да се отделя от кея — робите вече имаха повече място да маневрират с греблата.

Само на двадесет стъпки от тях, легионерите ги гледаха яростно, на лицата им беше изписана омраза. Въпреки че бяха толкова близко, между тях и кораба зееше бавно разширяваща се пропаст, която не можеха да преодолеят. Един от тях плю ядно на камъните.

Квесторът стоеше с тях. Сега не беше с тога, а с тъмна туника и кожени панталони. Лицето му беше червено от гняв — и той, и хората му гледаха как корабът се отдалечава и потъва в нощта.

— Какво ще заповядаш, господарю? — попита един от легионерите.

— Тичай при капитана на галерата, която пристигна вчера — изръмжа Правитас. — Предай му, че заповядвам веднага да отплава и да преследва търговския кораб „Вентул“. Искам да тръгне след час.