Смъртта на царете [bg]

Пелитас изгълта виното си без церемонии — задържа чашата над устата си, за да се увери, че е изцедил и последната капка, после я остави на масата. Въздъхна доволно.

— Ако бях сам тук, щях да продам бронята си и да пия, докато ослепея — каза той. — Отдавна не ми е било толкова хубаво.

Другите кимнаха и отпиха от виното, което бяха купили с последните си пари.

Останалите войници — нови и стари — бяха на мили оттук, скрити добре край брега, невидими за окото на патрулите. Само петима бяха дошли в пристанището, за да решат какво да правят по-нататък. Почувстваха се странно, когато наближиха първите складове и ги посрещнаха легионери, но все пак усетиха най-вече облекчение. Месеците по крайбрежието останаха като далечно приключение, когато чуха първата ясна заповед, която ги подканваше да се представят. Историята, че са били пленени от пирати, предизвика само въпросително повдигане на вежди, когато войниците забелязаха чистите им брони и оръжията им. Офицерите бяха доволни. Нямаше да им е приятно да пристигнат тук като просяци.

— Кога ще дойде квесторът? — попита Пракс и погледна към Гадитик.

Понеже беше центурион, именно той беше говорил с римския офицер, управляващ пристанището, който се беше съгласил да се срещне с тях в хана до кейовете. Напрежението тежеше над всички. Другите офицери толкова бяха свикнали да поглеждат за заповеди към Юлий, че това напомняне за действителния ранг им изглеждаше странно. Светоний едва се сдържаше да не се усмихне.

Гадитик отпи от виното и направи лека гримаса, когато то ощипа разранените му венци.

— Каза, че ще дойде в четвъртия час, има още време. Длъжен е да прати доклад до Рим, че сме живи и сме добре. Без съмнение ще ни предложи да се качим на някой търговски кораб, който отива нататък.

Старият войник също изглеждаше изгубен в мисли като другите — не можеше да повярва, че са се върнали в цивилизацията. Случаен посетител го побутна, докато се разминаваше с другите в тълпата, и Гадитик замръзна: прекалено дълго бяха живели откъснати от блъсканицата в градовете и пристанищата.

— Можете да се качите на кораб за дома, ако искате — каза тихо Юлий и огледа петимата около масата. — Но аз продължавам.

За миг никой не проговори, после Пракс наруши мълчанието:

— Като броиш и нас, сме тридесет и осем. Колко от тях имат уменията и дисциплината на войници, Юлий?

— С офицерите на „Акципитер“, бих казал, не повече от двадесет души. Останалите са това, което намерихме — селяни, въоръжени с мечове.

— Значи няма да стане — каза мрачно Пелитас. — Дори да открием Целз, а боговете знаят, че няма да е лесно, нямаме достатъчно хора, за да сме сигурни, че ще го победим.

— След всичко, което постигнахме, мислиш ли, че ще се откажа? — изсумтя сърдито Юлий. — Нашите хора ни чакат в гората и по някое време ще тръгнат насам. Мислиш ли, че трябва да ги оставим и да се качим на кораб за Рим? Това няма да е почтено, Пелитас. Ти си върви у дома, ако искаш. Не задържам никого. Но ако си тръгнете, ще разделя вашите откупи сред хората, с които ще намеря Целз и ще го победя.