Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Бившият опций раздразнено се отърси от ръката му.
— Не чувам нищо. Трябва да намерим Юлий. Хайде.
Светоний поклати глава и огледа празното пристанище. Къде беше квесторът? Сигурно нямаше да пренебрегне предупреждението, което му беше изпратил. Толкова лесно беше да прошепне съобщението си на един легионер, който пикаеше в тъмния вход на хана. Преди войникът да свърши и да се обърне, Светоний беше изчезнал в тълпата — сърцето му биеше до пръсване. Толкова ли пиян беше мъжът, че да не го е чул? Всъщност наистина се олюляваше, докато изливаше изпитото вино в каменната канавка.
Младият римлянин стисна раздразнено юмруци. Квесторът би възнаградил човек, предотвратил пиратско нападение в сърцето на римско пристанище. Юлий щеше да бъде унищожен, а той щеше да се върне в Рим с непокътнато достойнство, оставил най-накрая зад гърба си униженията, от които беше страдал. Освен ако пияният легионер не беше забравил съобщението или не беше паднал някъде на път към казармата.
— Какво има? — попита Пракс. — Ето го кораба. Ще тичаме дотам.
— Това е клопка — бързо каза Светоний. — Нещо не е наред, усещам го.
Не смееше да каже повече от страх, че Пракс ще го заподозре. Сетивата му се напрегнаха да долови признак, че охраната приближава, но не можа да чуе нищо.
Пракс го погледна накриво.
— Не чувам нищо. Ако си толкова изнервен, стой тук, но аз тръгвам.
И затича към извисяващия се силует на търговския кораб, като избягваше блестящите светли петна. Светоний го загледа намръщено. Ако квесторът не дойдеше, трябваше да тръгне след Пракс. Не можеше да остане тук и после да се моли да го закарат до Рим.
Напрегнат и нервен, стиснал перилата, Юлий се взираше към пристана. Къде се бавеха Пракс и Светоний? Очите му пробягаха по откритото пространство: търсеше своите хора, мислено ги подканваше да дойдат по-бързо. До зазоряване оставаха само два-три часа.
Чу под себе си леко тупване и погледна. Поредният плувец бе стигнал до сянката на кораба и сега лежеше по гръб и пухтеше от изтощение. Без светлини, по които да се водят, те бяха плували в дълбоките води около пристанището, където дори нямаше за какво да се хванат, обзети от ужас от акулите. Трудно беше, но Юлий се тревожеше за другите, които не можеха да плуват, като гиганта Кир. Те трябваше да минат през пристанището в тъмнината, без да събудят подозрението на стражите на квестора, а вече закъсняваха.
Небето беше черно, но цялото пристанище беше осеяно с факли — трепкащи тъмножълти пламъчета, които подскачаха на вятъра, духащ откъм морето. Беше се обърнал преди час и Юлий искаше само едно — да изтегли котвата и да тръгне. Капитанът беше вързан и заключен в каютата си, а екипажът беше приел присъствието на бойците без коментари или признаци на тревога. Всичко се беше развило доста по-добре от това, на което се беше надявал Юлий, но докато гледаше как припукват пламъците на факлите, изпита внезапен страх, че квесторът може да е хванал хората му и всичко, направено дотук, е напразно.
Пожела си да не беше пращал Пракс и Светоний в хана. Можеше да се е стигнало до сбиване или да бяха събудили подозрение с неумело разказвани приказки за богатствата на борда. Беше прекален риск, призна той пред себе си и стисна перилата на „Вентул“ още по-силно.
Ето! Позна стария опций, който тичаше към кораба. Затърси с очи Светоний, но не го видя. Какво се беше случило?
Пракс се качи с пухтене на борда.
— Къде е Светоний? — изсъска Юлий.
— Зад мене. Уплаши се. По-добре да го оставим — отговори Пракс и погледна към пристанището.
В далечината Юлий чу вик и се наведе, за да види. Идваше още някой, но под поривите на вятъра не можеше да е сигурен кой точно. После чу ритмичния ход на легионери, тропота от подкованите им с желязо сандали по калдъръма — шум, който би познал навсякъде по света. Десет, може би двадесет. Със сигурност не бяха неговите хора. Освен Светоний още шестима други трябваше да дойдат на пристанището пеша. Устата му пресъхна. Това беше квесторът, идваше да ги арестува.
Погледна тясната дъска, която свързваше кораба с кея. Крепяха я само няколко торби с мокър пясък. Можеше да я издърпа за секунда и да нареди корабът да отплава. Гадитик пазеше капитана. Пелитас беше при надзирателя на робите, готов да даде сигнал. Почувства се ужасно сам на палубата.
Тръсна раздразнено глава. Той беше взел това решение и щеше да чака, докато не види кой идва. Взря се в постройките на пристана, молеше се неговите хора най-после да се покажат, но не видя нищо; само чуваше приближаването на невидимите легионери — стъпките им отекваха все по-ясно и по-наблизо.