Смъртта на царете [bg]

Напрегнат и нервен, стиснал перилата, Юлий се взираше към пристана. Къде се бавеха Пракс и Светоний? Очите му пробягаха по откритото пространство: търсеше своите хора, мислено ги подканваше да дойдат по-бързо. До зазоряване оставаха само два-три часа.

Чу под себе си леко тупване и погледна. Поредният плувец бе стигнал до сянката на кораба и сега лежеше по гръб и пухтеше от изтощение. Без светлини, по които да се водят, те бяха плували в дълбоките води около пристанището, където дори нямаше за какво да се хванат, обзети от ужас от акулите. Трудно беше, но Юлий се тревожеше за другите, които не можеха да плуват, като гиганта Кир. Те трябваше да минат през пристанището в тъмнината, без да събудят подозрението на стражите на квестора, а вече закъсняваха.

Небето беше черно, но цялото пристанище беше осеяно с факли — трепкащи тъмножълти пламъчета, които подскачаха на вятъра, духащ откъм морето. Беше се обърнал преди час и Юлий искаше само едно — да изтегли котвата и да тръгне. Капитанът беше вързан и заключен в каютата си, а екипажът беше приел присъствието на бойците без коментари или признаци на тревога. Всичко се беше развило доста по-добре от това, на което се беше надявал Юлий, но докато гледаше как припукват пламъците на факлите, изпита внезапен страх, че квесторът може да е хванал хората му и всичко, направено дотук, е напразно.

Пожела си да не беше пращал Пракс и Светоний в хана. Можеше да се е стигнало до сбиване или да бяха събудили подозрение с неумело разказвани приказки за богатствата на борда. Беше прекален риск, призна той пред себе си и стисна перилата на „Вентул“ още по-силно.

Ето! Позна стария опций, който тичаше към кораба. Затърси с очи Светоний, но не го видя. Какво се беше случило?

Пракс се качи с пухтене на борда.

— Къде е Светоний? — изсъска Юлий.

— Зад мене. Уплаши се. По-добре да го оставим — отговори Пракс и погледна към пристанището.

В далечината Юлий чу вик и се наведе, за да види. Идваше още някой, но под поривите на вятъра не можеше да е сигурен кой точно. После чу ритмичния ход на легионери, тропота от подкованите им с желязо сандали по калдъръма — шум, който би познал навсякъде по света. Десет, може би двадесет. Със сигурност не бяха неговите хора. Освен Светоний още шестима други трябваше да дойдат на пристанището пеша. Устата му пресъхна. Това беше квесторът, идваше да ги арестува.

Погледна тясната дъска, която свързваше кораба с кея. Крепяха я само няколко торби с мокър пясък. Можеше да я издърпа за секунда и да нареди корабът да отплава. Гадитик пазеше капитана. Пелитас беше при надзирателя на робите, готов да даде сигнал. Почувства се ужасно сам на палубата.

Тръсна раздразнено глава. Той беше взел това решение и щеше да чака, докато не види кой идва. Взря се в постройките на пристана, молеше се неговите хора най-после да се покажат, но не видя нищо; само чуваше приближаването на невидимите легионери — стъпките им отекваха все по-ясно и по-наблизо.