Смъртта на царете [bg]

Дур — капитанът на „Вентул“ — беше доволен. Трюмът му беше пълен с кожи и скъпо дърво, което щеше да му позволи да се върне в Италия с цяло състояние. Гордостта на товара бяха десет слонски бивни, високи колкото възрастен мъж. Никога не беше виждал животните, убивани, за да им бъдат взети бивните, но беше купил ценната стока от един търговец в пристанището, който на свой ред я беше спазарил някъде навътре в сушата. Дур знаеше, че може да вземе за бивните поне тройна цена, и в края на усиления пазарлък безмълвно се поздрави. Беше му отнело близо два часа и трябваше да приеме няколко топа плат без никаква стойност като част от сделката. И от тях щеше да спечели няколко бронзови монети за дрехи на робите, затова не можеше да се оплаква. Беше успешно пътуване и дори въпреки разходите за пристанищни такси и провизии за екипажа и робите щеше да си докара достатъчно пари, за да купи на жена си перлите, които искаше, и може би нов кон за себе си. Един добър жребец, който щеше да заплоди кобилата на жена му — ако успееше да намери добър жребец на изгодна цена.

Мислите му бяха прекъснати от четирима войници, които вървяха по кея към „Вентул“. Предположи, че са пратени от квестора, който контролираше пристанището, въздъхна и се насили да се усмихне, когато се приближиха.

— Можем ли да се качим на борда? — попита единият.

— Разбира се — отвърна Дур; чудеше се какво още искат да изстискат от него — данък или подкуп.

Напоследък наистина прекаляваха.

— Какво има пък сега? — попита, когато се качиха на палубата.

Сви вежди, когато двама от тях не му обърнаха внимание — поглъщаха с очи всяка подробност от малкия търговски кораб. Повечето хора от екипажа му бяха слезли на брега, разбира се, затова корабът беше практически празен — само двама моряци се мотаеха на палубата.

— Трябва да ти зададем няколко въпроса насаме — каза онзи, който беше говорил пръв.

Дур се помъчи да запази спокойствие. Да не мислеха, че е контрабандист или пират? Помъчи се да не изглежда виновен — но пък винаги имаше какво да се открие. Напоследък бяха наложили толкова правила, че беше невъзможно да ги запомни всичките.

— Имам чудесно вино в каютата. Можем да поговорим там — каза той и се усмихна насила.

Те го последваха, без да кажат и дума.