Смъртта на царете [bg]

— Там, където земята се огъва, бях разположил стрелците с прашка — най-добрите, с които съм воювал. Те повалиха много от твоите хора, а после извадиха мечове, за да се присъединят към братята си. Основните бойни линии бяха зад тебе и моите хора бяха учудени от изкуството, което видяха. Такива формации! Преброих седем различни бойни призива, макар че може да са били повече. Каре, естествено, и обкръжаващи флангове. Полумесец — да, чудо беше да ги видиш как образуват полумесец сред моите хора. Толкова добре използваха щитовете! Мислех, че спартанците ще ги задържат, но този ден ние бяхме унищожени.

— Не мисля, че… — пак почна Луций.

— Ето там беше моята палатка, няма и четиридесет стъпки от мястото, където стоим сега. Земята беше кална. Дори и сега тези цветя и треви ми изглеждат странни, когато си представям битката. Жена ми и дъщерите ми бяха там.

Цар Митридат се усмихна, погледът му беше унесен.

— Не трябваше да им позволявам да дойдат, но не мислех, че римляните ще изминат такова голямо разстояние за една нощ. Щом разбраха, че сме дошли, ни нападнаха. Жена ми беше убита последна, след дъщерите ми, които бяха заклани. Най-малката ми дъщеря беше само на четиринадесет и първо й счупиха врата, а после й прерязаха гърлото.

Луций пребледня. Имаше толкова напрежение в бавните движения на мъжа, че той едва не отстъпи назад към войниците си. Беше чул историята, когато пристигна тук, но имаше нещо смразяващо в този спокоен глас, който сега описваше отминалите ужаси.

Митридат го погледна и пръстът му се вдигна към гърдите му.

— Ти стоиш точно на мястото, където бях коленичил, вързан и пребит, обкръжен от легионери. Мислех, че ще ме убият, исках да ме убият. Бях чул предсмъртните писъци на близките ми и исках да отида при тях. Валеше и земята беше разкаляна. Моите сънародници твърдят, че дъждът е сълзите на боговете — чувал ли си това? Тогава го разбрах.

— Моля те — прошепна Луций. Искаше му се просто да препусне надалече и да не чува нищо повече.

Митридат не му обърна внимание — или не го чу през мъглата на спомените.

— Видях Сула да идва и да слиза от коня си. Беше облечен с най-бялата тога, която съм виждал. Не забравяй всичко друго беше покрито с кръв, кал и мръсотия. Той изглеждаше… недокоснат от всичко това и… — Поклати тъжно глава. — Това беше най-странното. Каза ми, че хората, които са убили жена ми и дъщерите ми, са екзекутирани. Ти знаеше ли? Не стана нужда да ги беси, а аз не разбирах какво иска от мене, докато не ми предложи избор. Да остана жив и да не вдигам оръжие срещу него, докато е жив, или да умра в същия миг от неговия меч. Мисля, че ако не беше казал онова за войниците, които убиха моите момичета, щях да избера смъртта, но се възползвах от шанса, който ми даде. Беше правилният избор. Можах поне да видя отново синовете си.

Митридат се обърна към двамата мъже, които стояха до него, и се усмихна.

— Хокас е по-големият, но Тасус прилича повече на майка си.