Смъртта на царете [bg]

— Исках да видя дали баща ти би се гордял с тебе. Исках да видя дали аз се гордея с тебе! В живота си съм направила много неща, за които съжалявам, но това, че те родих, винаги ми е носило утеха, макар че ми беше твърде трудно да го понеса.

— Ти си ме изоставила! Не казвай, че съм ти носил утеха. Дори не дойде да ме видиш. И аз не знаех на кое място в града е жилището ти. Можеше да си се преместила къде ли не.

Сервилия вдигна четири пръста, свила палеца под тях.

— Четири пъти сменях дома си, откакто ти беше бебе. Всеки път пращах съобщение на Тубрук, за да му известя къде съм. Той винаги е знаел как да се свърже с мене.

— Не знаех — отвърна Брут. Бе поразен от напрежението й.

— Защото не си питал — каза тя и отпусна ръката си в скута си.

Отново се възцари мълчание, сякаш изобщо не го бяха нарушавали. Тишината запълваше всичко. Брут усети, че търси да каже нещо — нещо, което най-накрая да я обърка и той да може да излезе с достойнство от тази нелепа ситуация. Язвителните забележки идваха в мислите му и си отиваха, докато накрая не усети, че се държи като глупак. Презираше ли я, срамуваше ли се от живота й, от миналото й? Потърси в себе си отговор и не намери. Не чувстваше в себе си нито капчица срам. Знаеше, че това отчасти се дължи на факта, че беше предвождал войници като офицер в легион. Ако беше дошъл при нея, когато още не беше постигнал нищо, може би щеше да я мрази, но той беше доказал цената си в очите на врагове и приятели, затова не се страхуваше да се доказва пред нея.

— Аз… все ми е едно какво си правила — каза той бавно. — Ти си ми майка.