![Смъртта на царете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/6/smrtta-na-carete-bg-download.jpg){kind=icon}
Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Войникът отдаде чест и попита:
— Да му обяснявам ли нещо?
— Кажи му, че има убит легионер и че корабът е откраднат от пирати.
Юлий събра хората си в тъмнината. Само Кир отсъстваше — лежеше в каютата да си почива, след като превързаха раната му. Ударът беше дълбоко под плешката, но раната изглеждаше чиста и ако имаше късмет, едрият войник щеше да оживее.
Моряците бяха заключени под палубата: щяха да ги държат там, докато не получеха възможност да им обяснят промяната в положението им. Добре поне, че неговите офицери можеха да се оправят с платната и без затруднения да управляват кораба. Въпреки това обаче не му харесваше да държи невинни хора затворени — беше твърде сурово напомняне за собствения им плен.
— Нещата се промениха — започна Юлий. Опитваше се да подреди обърканите си мисли. — За тези, които още не са чули, един от войниците на квестора се удави, когато се опита да настигне нашите хора. Това означава, че всяка галера в околността ще тръгне по следите ни. Трябва да се държим колкото може по-далеч от брега и да бягаме от всички платна, които видим, докато нещата не се уталожат. Не го бях планирал така, но връщане няма. Ако ни хванат, сме мъртви.
— Аз няма да стана пират — каза високо Гадитик. — Започнахме всичко това, за да се бием с пиратите, а не да ставаме като тях.
— Квесторът знае имената ни, не забравяй — каза Юлий. — В доклада, който ще прати в Рим, ще опише как сме откраднали кораб и как сме удавили един от неговите хора. И независимо дали ви харесва, или не, ние сме пирати, докато не успеем да измислим начин да оправим това недоразумение. Единствената ни надежда е да проследим Целз и да го пленим. Едва тогава може да спрат да ни преследват.
— Виж докъде ни докараха твоите глупости! — изфуча Светоний и размаха юмрук. — Загубени сме!
Аргументи заваляха от всички страни. Юлий остави хората си да викат; бореше се със собственото си отчаяние. Ех, ако квесторът си беше останал в леглото… сега щяха да са далече и да преследват пиратите.
Накрая се овладя и каза високо:
— Ако поне за малко спрете да спорите, ще видите, че нямаме избор. Ако се предадем, квесторът ще ни даде под съд и ще ни екзекутира. Това е неизбежно… Трябва да добавя нещо.
Настана тишина и Юлий усети надеждата в лицата им. Още мислеха, че може да промени нещо, а му бяха останали само голи обещания, на които и той почти не вярваше. Погледна в очите офицерите от „Акципитер“, един след друг.
— В онзи вонящ затвор мислехме, че е мечта да сме тук, на борда на приличен кораб, готови да предизвикаме враговете си в бой. Платихме си за това, но ще се разплатим окончателно, когато Целз бъде повален в краката ни и неговото злато стане наше. Изправете глави.
— Рим никога не забравя враговете си — каза Гадитик унило.
Юлий се насили да се усмихне.
— Но ние не сме врагове на Рим. Знаем, че не сме. Само трябва да убедим и тях в това.
Гадитик поклати глава, обърна се и се отдалечи по палубата. Вече се зазоряваше. Сини делфини играеха и скачаха зад кормилото на „Вентул“. Корабът пореше вълните и греблата с бързи удари ги отнасяха далеч от сушата и от възмездието.
Глава 15
Сервилия вървеше бавно през форума заедно със сина си, потънала в размисъл. Марк, доволен от спокойната разходка, гледаше зданието на сената. Тя почти не обръщаше внимание на големите арки и куполи — виждала ги беше хиляди пъти.
Погледна крадешком Брут. По нейна молба той беше дошъл на срещата им в пълната си униформа на центурион. Тя знаеше, че ще тръгнат клюки, че хората ще питат как се казва този млад мъж, че ще предполагат, че е неин любовник. Само няколко души можеха да прошепнат, че синът й се е върнал при нея — тайна, която щеше да предизвика много вълнения. Брут нямаше да мине незабелязан през сърцето на града, знаеше Сервилия. Имаше нещо животинско в начина, по който вървеше — навел леко глава настрани, за да чува всичко, с увереност, която караше тълпата да му прави път почти несъзнателно.
Цял месец двамата се срещаха всеки ден, първо в нейната къща, а после излизаха заедно на разходка из града. Отначало срещите минаваха сковано, изпълнени с неудобство, но колкото повече време минаваше, толкова повече двамата се отпускаха и можеха да разговарят без напрежение, дори да се смеят, макар че тези моменти още бяха редки.
Сервилия с изненада установи какво голямо удоволствие извлича от факта, че може да покаже на сина си римските светини и да му разкаже историите и легендите около тях. Рим беше пълен с легенди и Брут ги попиваше с жаден интерес. Тя прокара ръка през косата си и я отметна назад с небрежно движение. Един минувач се загледа в нея и Брут впи намръщен поглед в него, което едва не я накара да се разсмее. От време на време той се опитваше да се държи покровителствено — забравяше, че тя е оцеляла в този град през цялата си младост. Но някак си не можеше да го укори за това.