Врагове по неволя [bg]

Той ме изгледа заинтригуван.

— Мога ли да попитам какво търсите?

Е, тайфунът ме отмина, но точно сега идваше най-опасната част. Аз, разбира се, бях дошъл да проверя дали ключът за апартамента на Уайтхол все още е бил у Ли, когато е загинал. Проблемът беше, че що се отнася до министъра, съпругата му и всички заинтересовани лица, Ли Но Те не беше гей и определено не беше имал връзка с Уайтхол — той бе нищо неподозиращ, лековерен хетеросексуален младеж, подмамен от него на някакъв купон, където е бил брутално пребит, убит и изнасилен. Не можех да призная, че търся ключа за романтичното гнезденце, където Ли Но Те е отивал да се люби с мъжа, с когото — по всеобщо мнение — не бе имал връзка.

— Вижте, сър — рекох колкото се може по-убедително, — моят клиент твърди, че сред вещите на Но може би има улики, които го оневиняват.

— И как е възможно това?

— Ами ние смятаме, че обвинението за убийството на вашия син, отправено срещу нашия клиент, е скалъпено.

Наблюдавах реакцията му, защото смятах, че ако южнокорейците са подслушвали телефона и са поставили бръмбари в стаята ми, той вече би трябвало да е съвсем наясно с тезата на защитата.

Или наистина се изненада, или чудесно се престори. Изпъна шия назад, челото му се сбърчи, а устните му се изкривиха по някакъв странен начин. Човекът или беше първокласен актьор, или наистина не знаеше. Разбира се, никой не би могъл да се издигне до ранга на министър на отбраната, ако не е достатъчно опитен в преструвките. Особено пък в столицата на Корея, където интригите са национален спорт.

След това той бързо заговори на корейски на жена си, която кимна и видимо се разтревожи. Министърът отново се обърна към мен:

— Какво по-точно във вещите на Но би могло да помогне на капитан Уайтхол?

— Лист хартия. Нашият клиент твърди, че онази вечер синът ви му е показал някаква бележка. Съдържала е заплаха за убийство.

Измислих го в момента, но на лицето на министъра мигновено се изписа тревога. Заби поглед в пода, а тревогата се превърна в страх. Видях как кръвта буквално изчезва от лицето му. Чувствах се още по-ужасно, че го бях излъгал, но нуждата е майка на моралната поквара.

— Той… каза ли ви от кого е била бележката? — заекна министърът.

— Не — импровизирах набързо. — Освен това е била написана на хангъл. Уайтхол не може да чете на корейски.

Министърът размени още няколко думи с жена си и тя кимна, но ако се изключат бръчиците, които се появиха около очите и устните й, не забелязах никакви други признаци за емоционална реакция. Сетне двамата се изправиха.

— Моля, последвайте ни — каза министърът.

Отново влязохме вътре, а бодигардът ме следваше съвсем отблизо. Беше отлично обучен, като доберман. Прекосихме всекидневната и влязохме в коридор, който водеше до три-четири врати. Министърът и жена му крачеха бавно и трудно. Това определено беше разходка, която предприемаха с неохота. Миришеше леко на мухъл, сякаш коридорът напоследък не е бил използван.

Отвориха втората врата вляво и влязоха преди мен. В мига, в който прекрачих прага, изпитах чувството, че съм попаднал в някаква сауна, където вместо жега пускат депресия. Стаята приличаше повече на стая на американско момче, отколкото на кореец. Беше с коренно различна атмосфера от азиатското излъчване на останалата част на дома. Вместо традиционната корейска рогозка за спане имаше двойно чамово легло. Вместо свитъци и жерави по стените висяха плакати на рок звезди и спортни величия, предимно западни. Стаята беше подредена почти педантично. Обитателят й трябва да е бил изключително прибран човек. Поне по това изобщо не приличаше на бърлогата на типично американче.

Мисис Ли се беше вторачила в леглото, а лицето й беше омекнало и остротата на чертите й се топеше. Раменете й увиснаха. Министърът улови ръката й и я стисна, което не може да се види често в Корея, където мъжете обикновено не проявяват чувства към жените си пред чужди хора. Към любовниците — може би да, но не и към съпругите.

На бюрото имаше кутия. Беше облепена със скоч и етикети и не беше отваряна. В нея бяха личните вещи на Ли, които им бяха върнали — нямаше как да не е така, защото министърът я гледа известно време с огромна тъга, а после ми я посочи с пръст.

— Прегледайте я сам, моля ви.

Разчупих печата и отворих капака. Вътре имаше малко корейски пари, портфейл и връзка ключове. Имаше и броеница, сребърно кръстче на верижка, пачка писма, хванати с гумено ластиче, и два военни медала.

Прелистих писмата. Бяха написани на корейски и вместо обратен адрес имаха един и същи йероглифи на мястото за обратен адрес — предположих, че са от родителите му. Не отворих пликовете, само погледнах дали между тях няма някакво листче. Претърсих портфейла и намерих още пари. Имаше кредитни карти и снимки на министър Ли и жена му, както и на едно удивително красиво момиче. Камуфлаж, помислих си, точно като снимката, която кадет Уайтхол е държал на бюрото си в „Уест Пойнт“.

Министър Ли ме наблюдаваше отблизо и можех да се закълна, че беше затаил дъх. Погледът на жена му не слизаше от празното легло. Дочух я как на няколко пъти дълбоко си поема дъх.