Похищението на Ани Торн [bg]

— Не — отсича твърдо тя. — Ти трябва да останеш тук и да се погрижиш за Маркъс.

Бет отваря рязко вратата към коридора и те се изнизват покрай нея, включително и Хърст. Тя се обръща и ми хвърля особен поглед.

— Ще обсъдим случая по-късно.

— Аз владеех положението — опитвам да възразя.

Единственият отговор е захлопването на вратата. Гледам нататък няколко секунди, после се навеждам към Маркъс, който продължава да лежи свит на кравай на пода и да диша тежко.

— Можеш ли да станеш?

Той кима едва.

Подавам му ръка и този път я поема. Отвеждам го до мивката.

— Искаш ли да си измиеш лицето и да си изплакнеш устата?

Ново замаяно кимване. Погледът ми се спира върху купчинката повърнат хляб и дългокраки паяци. Полумъртвото насекомо се е отказало от борбата и е застинало неподвижно.

Въздъхвам под тежестта на учителските неволи и влизам в една от кабинките да взема тоалетна хартия. Тя е от възможно най-икономичния вид и са нужни много пластове, за да се образува нещо, което да не се разпадне при допира с мокра материя. Забелязвам в клозетната чиния предмет, залят с обилно количество воняща урина. При по-внимателно взиране се оказва мобилен телефон. Пускам водата, залагайки на шанса, че е твърде голям, за да замине в канала. После го вадя с два пръста и го подсушавам с хартията. Излизам от кабинката със старата Nokia в ръка.

Маркъс спира крана, избърсва лице в ръкава на пуловера си и примигва насреща ми със зачервени очи.

— Това твое ли е? — показвам му телефона.

— Да.

— А какво стана с онзи айфон?

— Вие как смятате? — забива той взор в обувките си.

В гърдите ми кипва гняв. Не можеш да ги пазиш непрекъснато. Знам това, правиш каквото можеш, докато са в училище. Но няма как да си до тях по пътя към дома, на улицата, в парка, в магазините. Тормозът не спира с удрянето на звънеца.

— Виж, Маркъс…

— Не искам да ходя при директора.

— Не те и карам. Бет и аз видяхме какво се случи. С малко късмет, Хърст ще бъде наказан.

— Как не.

Бих искал да му възразя, но не намирам сили у себе си.

— Човек никога не знае — успявам да кажа само.

— Напротив, аз знам. И вие също.

Премълчавам.

— Може ли вече да си вървя, сър?

— Естествено.

Той премята чантата си през рамо и повлича нозе към изхода. Аз оставам да гледам петното на пода. Повтарям си, че Маркъс не е мой проблем. Че аз дори няма да се задържа тук още дълго. И все пак натрапчивата ми добра страна иска да му помогне. В опит да я игнорирам отивам да взема още тоалетна хартия. И чак сега осъзнавам, че още държа телефона. Пъхам го в джоба си с мисълта, че ще му го върна по-късно. Почиствам повръщаното, като стискам зъби и се мъча да овладея конвулсиите на собствения си стомах.

Бих могъл да отида в кабинета на Хари, но вътрешното чувство ми подсказва, че присъствието ми само ще влоши ситуацията. А и вече се досещам какво ще се случи. Леко цапване през пръстите. Предупреждение. Представям си как Хари обяснява, че по-тежки мерки ще са неуместни, имайки предвид състоянието на майката на Джеръми, да не говорим за предстоящите изпити. И че в крайна сметка момчетата са си момчета.