Кралят на моста

— Ще стигне, за да покрие данъците, които продавачът се е опитал да избегне.

Всички се засмяха и после се нахвърлиха на храната, изтощени до смърт и изгладнели след цял ден бой, гребане в бурята и срещи със смъртта. Храната им беше по-важна от разговорите. Лара седна до Арен на нара и сложи на коленете си чиния със сушени меса, сирена и чаша вода.

Тънките й ръце и фини пръсти бяха изпъстрени със стари белези от убождания и порязвания, а ставата на единия бе подута, най-вероятно в резултат на счупване. Това не бяха ръцете, които се очакваше да има една маридринийска принцеса, но докато преди това наблюдение го бе накарало да се зачуди какъв живот е водила в пустинята, за да получи тези белези, сега мислите му бяха съвсем различни.

Например какво би било чувството, ако ги поеме в своите.

Какво би било чувството, ако тези ръце го докосват.

Или пък…

— Гасим! — обяви Джор. — Вятърът ми подсказва, че до сутринта бурята ще е утихнала и няма да е зле по зазоряване да сме отново във водата.

Всички обърнаха глави към осемте нара и после към десетте души в помещението.

— Или двама ще делят легло, или теглете чоп.

Горик се качи на един от наровете на горния ред и издърпа Лия при себе си. Арен направи гримаса. Надяваше се, че поне веднъж няма да се награбят.

— Аз ще спя на пода — каза той. — Но само да стигнем вкъщи, и веднага си лягам в пухеното легло.

— Оценяваме саможертвата ви, Ваше Величество. — Джор намали пламъка на лампата и потопи помещението в почти непрогледен мрак.

Арен легна на каменния под и подложи ръка под главата си вместо възглавница. Беше студено и неудобно, но въпреки крайното му изтощение, сънят не идваше, понеже слушаше все по-дълбокото дишане на всички останали, а в главата му се гонеха хиляди мисли.

Изведнъж нещо студено го докосна по гърдите и той едва не подскочи, преди да осъзнае, че това е Лара. Беше се надвесила от съседния нар, а очите й светеха на оскъдната светлина на лампата. Тя го хвана безмълвно за ръката и го дръпна при себе си.

Сърцето на Арен препускаше трескаво, когато се настани на нара й и облегна гръб на студената стена. Не знаеше какво да прави с ръцете си или с която и да е друга част от тялото си, а Лара се сгуши в него. Кожата й беше ледена.

„Просто й е студено — каза си той. — Дръж си ръцете далеч от нея.“

Това като нищо щеше да се окаже най-трудното изпитание, на което някога се беше подлагал — тя бе пъхнала коляно между неговите, беше опряла ръце на гърдите му, главата й почиваше на рамото му, а топлият й дъх облизваше шията му.

Единственото, което искаше в този миг, бе да се претърколи върху нея, да вкуси тези устни и да свали изкусителната копринена риза от гърдите й, но вместо това Арен дръпна одеялото върху голото й рамо и опря длан в гърба й.

Помещението беше влажно от дишането на толкова хора и вонеше на пот и стомана. Тарин хъркаше така, сякаш животът й зависеше от това, Горик ломотеше насън, а някой, вероятно Джор, пърдеше на равни интервали. Със сигурност бе възможно най-неподходящата обстановка за консумиране на брака му. Но въпреки че косата й го гъделичкаше по носа, ръката му, положена под главата й, започваше да се схваща, а вратът му да се сковава, докато заспиваше, Арен си каза, че не би заменил този нар за нищо на света.

Няколко часа по-късно Арен се събуди от нечии ритмични тласъци. Обърна намръщено глава и срещна отворените очи на Лара, които блестяха на светлината на лампата. Тя издърпа ръка изпод одеялото и посочи нагоре с вдигната вежда и развеселена усмивка.

Горик и Лия. Явно се топлеха взаимно, след като редът им да стоят на стража бе минал.

Арен направи гримаса и прошепна:

— Съжалявам. Войнишки живот.

Пресметна набързо колко души трябваше да са се изредили на пост, и разбра, че Джор го е прескочил и че Тарин я няма, следователно слънцето скоро щеше да изгрее.

— Искаш ли да излезем навън?

Когато тя кимна, го заля вълна от облекчение. Двамата си обуха ботушите, облякоха се и затъкнаха оръжията си в почти пълно мълчание, а Лара взе малко храна от сандъците и последва Арен навън в мрака. Бурята беше стихнала, небето бе обсипано със сребристата светлина на звездите и наоколо се чуваха единствено вълните, разбиващи се в скалистия бряг на острова.

Тарин бе приклекнала в сенките на една скала, но Арен я чу да благодари тихо на Лара, когато тя й занесе малко от храната.

— Арен, заведи я на източната страна.