Кралят на моста

— Бурята ще потопи ли останалите амаридийски кораби? — попита Лара и стражата му се разсмя, с което му напомни, че всички ги слушат.

— Не. Но ще се изнесат по-навътре в открито море, за да не рискуват да заседнат в някоя плитчина или да се разбият в скалите. Това ще ни осигури малко почивка.

Тя повдигна вежда.

— Няма да е особено комфортна почивка.

— Хайде, хайде — намеси се Джор. — Не бързай да отхвърляш удобствата на скривалището. Особено скривалище на Среден пост. — Той отиде при сандъците и откърти капака на единия. Надникна вътре. — Негово Величество има изтънчен вкус, затова се грижи всяко място, където може да спре да пренощува, да е заредено само с най-доброто.

— Оплакваш ли се? — Арен седна на нара и облегна гръб на стената.

Джор извади прашна бутилка.

— Амаридийски портвайн. — Доближи бутилката до лампата, сложена на единствената маса в помещението, и прочете етикета. — О, не, Ваше Величество, определено не се оплаквам.

Той извади тапата и наля по няколко глътки в металните чашки, които Лия беше наредила на масата. Подаде една на Лара и вдигна своята.

— Наздраве за амаридийските лозари, които правят най-хубавите питиета на света, и за падналите им в боя сънародници. Дано изгният на дъното на Океана на ураганите. — Старият войник се прокашля. — И за нашите загинали сънародници. Дано отвъдното им даде ясно небе и тихо море, но и безброй жени със съвършени цици.

— Джор! — Лия го удари по рамото. — Доста от нашите загинали бяха жени. Сигурна съм, че поне няколко от тях си падаха по мъже. Нека поне за тях да има…

— Съвършени членове? — Девет чифта очи се извърнаха към Лара, която сви рамене.

— Когато смъртният живот ни предаде, отвъдното ни компенсира — заяви Джор и Арен го замери с единия си ботуш.

Лия разпери ръце.

— Загинаха хора. Прояви уважение.

— Точно това правя. Би било проява на неуважение да вдигам тост в тяхна памет с тази помия. — Той извади една бутилка с мътно маридринийско вино от сандъка. Нещо изтрака в бутилката и той я погледна невярващо — на дъното като че ли имаше камък. — Сякаш самото вино не е достатъчно зле, та са му добавили и камък ли? — Той хвърли бегъл поглед на Лара. — Това да не е някакво странно изпитание за здравината на маридринийските стомаси, за което не съм чувал?

Всички се подсмихнаха, а Горик изрева:

— За Итикана!

Останалите повториха възгласа и отпиха.

Докато преглъщаше портвайна, който беше много хубав, Арен чу Лара да промълвява „За Итикана“ и да отпива малка глътка от чашата си.

Той напълни отново чашите.

— За Тарин, която изби враговете ни. И за нашата кралица — отсече и издърпа Лара напред. — Която спаси другарите ни.

— За Тарин! — извикаха всички. — За Нейно Величество!

Виното бе изпито за минути, защото, въпреки привидното непринудено настроение, днешният ден беше оставил отпечатъка си върху всички. Така се справяха с войната — преструваха се, че не чувстват нищо, но Арен знаеше, че Джор ще отдели време за всеки от тях и ще им помогне да осмислят онова, на което бяха станали свидетели. Онова, което бяха извършили. Ненапразно бе капитан на стражата.

Лара беше увила ръце около тялото си и трепереше въпреки портвайна. Дъждът и вятърът се бяха оказали по-студени от обичайното за Итикана, а дрехите й бяха съвсем подгизнали. Арен видя как тя огледа другите жени, които се бяха съблекли по долни ризи и панталони, и как ръката й посегна към колана.

Сърцето му прескочи удар и после препусна трескаво, когато Лара разкопча колана и го остави настрана заедно с маридринийските брачни ножове, които винаги носеше. Сетне разхлаби връзките на туниката си и я изхлузи.

За миг в скривалището настъпи пълна тишина, последвана от прекалено силното тракане и стържене на остриетата, които войниците изведнъж се заеха да чистят, и с безцелно бъбрене. Всички гледаха навсякъде другаде, но не и към кралицата.

Арен обаче не можеше да го направи. Другите жени носеха обичайните за страната дебели долни ризи, но тази на Лара беше от най-фина коприна с цвят на слонова кост и в момента беше напълно мокра, заради което бе станала прозрачна. Извивките на пищната й гръд опъваха плата, а розовите зърна бяха настръхнали от студа. Арен си помисли, че дори в отвъдното не би могло да има нещо по-съвършено от нея.