Господарят на светлината [bg]

Внимателно се спускаше той по тясната пътечка. Отляво беше стената. Отдясно нямаше нищо.

След като измина период от време, който му се стори равен на век и половина, пътникът съзря далеч под себе си едва забележима потрепваща светлинка, която висеше във въздуха.

Пътечката обаче, продължаваше да следва кривината на стената и не след дълго светлината се оказа не само отдолу, но и леко вдясно от него.

Още един завой и тя пое право към светлината.

Когато преминаваше покрай скалната ниша, в която проблясваше светлинката, в главата му изкрещя нечий глас:

— Освободи ме, господарю, и аз ще положа в краката ти целия свят!

Но той ускори крачка без да поглежда към подобието на лице, което мъждукаше в нишата.

Сега вече, в океана на мрака, който се простираше под краката му мъждукаха много подобни светлинки.

Кладенеца продължаваше да се разширява. Той се изпълни с блещукащи светлинки, като пламъчета на огньове, но не бяха това огньове, а очертания на лица, форми и полузабравени образи. И всяко едно от тях, когато минаваше покрай него, крещеше в главата му:

— Освободи ме! Освободи ме!

Но той не спираше.

Пътникът се спусна на дъното на кладенеца и го пресече, пробивайки си път през скалните отломъци и заобикаляйки цепнатините в пода. Най-сетне се добра до отсрещната стена, пред която танцуваше огромен оранжев пламък.

Докато наближаваше, пламъкът стана огненочервен, а когато спря пред него се оцвети в синьо, като сърцето на сапфир.

Дваж по-висок бе пламъкът от него, той пулсираше, трептеше, от време на време протягаше напред огнени езици, които мигом се прибираха, сякаш натъквайки се на невидима бариера.

Докато се спускаше, пътникът бе минал покрай толкова много огньове, че бе загубил техния брой. Но той знаеше, че още безброй светлинки се крият из тунелите и страничните проходи.

Всеки огън, покрай който бе минавал по пътя си надолу, го призоваваше, използвайки своите собствени средства за комуникация и в главата му непрестанно кънтяха едни и същи думи — заплашващи, умоляващи и обещаващи. Но от този, най-голям от всички пламък, не излизаше никакво послание. Никаква форма не се извиваше в неговото ярко сърце. Огън си беше и си оставаше огън.

Пътникът запали нова факла и я втъкна в една цепнатина на стената.

— Значи се завърна, Омразни!

Думите се спуснаха върху него като удари на бич. Той се овладя, впери поглед право в сърцевината на огъня и отвърна:

— Теб ли наричат Тарака?

— Онзи, който ме окова тук, трябва да знае как ме наричат — се чу в отговор. — Не си мисли, о Сидхартха, че щом като носиш друго тяло си станал неузнаваем. Аз виждам потоците енергия, които са твоето истинско същество, а не плътта, която ги прикрива.