Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

ГЛАВА 19

Не съм сигурен какво точно очаквах от офисите на „Най-качествените детективски услуги“. Може би врата с матово стъкло в стил Сам Спейд или Филип Марлоу. Мърлява постройка с износени тухли. Със сигурност без асансьор. Зле гримирана дебела секретарка.

Ала офисът на „Най-качествените детективски услуги“ не беше нищо от сорта. Сградата беше лъскава и светла — част от програмата „градско обновление“ на Нюарк. Непрекъснато слушам за възраждането на Нюарк, само че не го виждам. Вярно, има няколко хубави офис сгради като тази, както и изумителния Център за изящни изкуства, разположен в удобна близост до онези, които могат да си позволят да го посетят (тоест онези, които не живеят в Нюарк), без да шофират през целия град. Но тези елегантни здания са цветя сред бурени, оскъдни звездици на фона на иначе черното небе. Те не променят основния цвят. Нито се сливат, нито кървят. Остават си изолирани, без стерилната им красота да е заразна.

Излязохме от асансьора. Все още държах сака с двата милиона и го усещах странно в ръката си. Зад стена от стъкло стояха три рецепционистки, оборудвани със слушалки. Плотът им беше висок. Казахме имената си по вътрешен телефон. Рейчъл показа значката си на бивш служител на ФБР. Пуснаха ни с натискане на бутон.

Рейчъл отвори вратата с бутане. Аз я следвах. Чувствах се изпразнен, изгребан, но функциониращ. Ужасът от случилото се — затварянето на телефона — бе толкова огромен, че ме избута отвъд парализата и ме хвърли в състояние на необичайна съсредоточеност. Отново ми дойде наум сравнението с операционна зала. Щом пристъпя в залата и я прекося, аз се отърсвам от света. Веднъж имах пациент — шестгодишно момче, което оперирах от съвсем рутинен случай на цепка на небцето. Докато лежеше на операционната маса, жизнените му функции паднаха рязко. Сърцето му спря. Не се паникьосах. Изпаднах в състояние на концентрация, не много по-различно от сегашното. Момчето оцеля.

Навирайки значката в лицата им, Рейчъл поясни, че искаме да се срещнем с някой от отговорните служители. Рецепционистката й се усмихна по начин, който означава, че не я чува. Даже не свали слушалките си. Пръстите й натиснаха някакви бутони. Появи се друга служителка. Тя ни отведе по коридора до частен офис.

За момент не успях да се ориентирам дали сме в присъствието на мъж или жена. Върху бронзовата табелка на бюрото бе изписано „Конрад Дорфман“. Значи е мъж. Той се надигна театрално. Беше извънредно слаб, в син костюм с широки райета на „Гайз енд Долз“, чието сако беше така прищипнато в кръста, че разветите пешове можеха да се сбъркат с пола. Ръцете му минаваха за фини, а косата му пригладена като на Джули Андрюс във филма „Виктор — Виктория“. Лицето му беше на равномерни петна, каквито обикновено свързвам с фон дьо тен.

— Заповядайте — покани ни той с преиграна приповдигнатост. — Името ми е Конрад Дорфман. Аз съм изпълнителният вицепрезидент на НКДУ.