Магьосникът Куестър Тюс

— Жълт териер с гладък косъм — уточни Абърнати, като оглеждаше стаята, изпълнен с всякакви съмнения.

— Да, точно така — и Уитсел стана отново. — Изглеждаш доста измъчен, знаеш ли? Искаш ли да ти предложа нещо за хапване, нещо да пийнеш? Щом си човек, сигурно ядеш истинска храна? Хайде, ела в кухнята, ще ти приготвя нещо.

Те се преместиха от хола в кухнята, която гледаше към задния двор. Уитсел надникна в хладилника и се върна с шунка, картофена салата и мляко. Той започна да прави сандвич на Абърнати, като все повтаряше колко е изумен. Велики боже, истинско куче, което говори! Повтори го поне десетки пъти. Абърнати се почувства обиден, но не го показа. Най-сетне Уитсел свърши, занесе храната на малка сгъваема масичка с четири стола, предложи на Абърнати да седне, а сам взе чаша бира и също се настани до него.

— Виж, онова момиченце… как му беше името?

— Елизабет.

— Елизабет каза, че трябва да идеш във Вирджиния. Вярно ли е?

Абърнати кимна с пълна уста. Беше направо прегладнял.

— А за какво ти е да идеш във Вирджиния? Абърнати обмисляше какво да отговори.

— Имам там приятели — отвърна накрая той.

— Но не можем ли просто да им се обадим да дойдат? — попита мъжът. — Ако ти трябва помощта им, не е ли по-лесно просто да им се обадиш?

Абърнати се обърка.

— Да им се обадя ли?

— Да, по телефона.

— А, по телефона — едва сега си спомни какво беше това. — Но те нямат телефон.

Дейвис Уитсел се усмихна.

— Така ли? — той отпиваше от бирата си и наблюдаваше Абърнати, който довършваше яденето. Кучето го усещаше, че обмисля.

— Е, няма да е лесно да те закарам чак до Вирджиния — обади се той след известно време.

Абърнати вдигна поглед, поколеба се, но накрая каза:

— Имам пари за път.

Уитсел сви рамене.

— Дори и така да е, не можем просто да те качим на някой самолет, влак или кораб и да те изпратим. Ще възникнат всякакви въпроси за това кой си и какъв си. Ох, извинявай, че казвам това, но трябва да си даваш сметка, че хората не са свикнали да виждат кучета, които се обличат, ходят и говорят като тебе.

Той се прокашля.

— Другото нещо е, че доколкото разбрах момиченцето, си бил затворен някъде. Вярно ли е това?

Абърнати кимна.

— Елизабет ми помогна да избягам.

— В такъв случай, за мен може да се окаже опасно да ти помагам. Някой може да остане твърде разочарован, когато разбере, че те няма. Сигурно ще тръгнат да те търсят. А това означава, че трябва да бъдем много предпазливи, не е ли така? Защото ти наистина си твърде особен. Кучета като теб не се срещат всеки ден. Извинявай. Исках да кажа хора като теб. Значи трябва бързо да се измъкнеш. Да се възползваме от ситуацията — и той отново започна да премисля положението. — Никак няма да е лесно. Ще трябва да изпълняваш всичко, което ти кажа.