Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
— Говори, човече! — каза насърчително Вискара. — Мога да говоря, след като чуя искането ти.
— Искането е следното, ваше превъзходителство. Аз съм само един беден ловец на бизони.
— Ти си Карлос, ловецът на бизони. Познавам те.
— Да, ваше превъзходителство … Виждахме се … на празника Сан Хуан.
— Да, да. Спомням си твоето великолепно ездаческо изкуство.
— Много любезно е от страна на ваше превъзходителство да го нарече така. Но то не ме ползува сега. Намирам се в много тежко положение.
— Какво се е случило? Казвай, човече!
— И Вискара, и Робладо отгатваха какво ще иска ловецът на бизони. Но искаха да го чуят войниците, които се навъртаха около вратата, затова и двамата говореха високо, за да стори същото и молителят.
Не от желание да им направи това удоволствие; а по собствени съображения Карлос наистина отговори на висок глас. И той искаше войниците, особено часовите пред входа да чуят какво говори с офицерите.
— Ето, ваше превъзходителство — отговори той, — аз живея в едно бедно ранчо накрай селището заедно със старата си майка и сестра си. По-миналата нощ то е било нападнато от индианска шайка … Майка ми е била оставена почти мъртва … Ранчото било запалено, а сестра ми отвлечена!
— Чух това, приятелю… Нещо повече, сам излязох да преследвам диваците.
— Зная; ваше превъзходителство. Аз бях из прериите и се върнах едва миналата нощ. Чух че ваше превъзходителство е тръгнал веднага да преследва диваците, и съм ви много благодарен.
— Няма защо, аз просто изпълних дълга си. Съжалявам за станалото и ви съчувствувам, но разбойниците са се измъкнали и засега поне няма надежда, да можем да ги накажем. При друг случай може би … когато гарнизонът бъде засилен… ще направим набег до техния лагер и тогава ще може да освободим сестра ви.
Вискара бе дотолкова заблуден от държането на ловеца, щото увереността и самообладанието му се върнаха напълно и всеки, който знаеше за случката само толкова, колкото можеше да подразбере от разговора, би му повярвал. Той се преструваше прекрасно и в държането, и в говора си. Но от зоркото око на Карлос — който знаеше всичко — не убягнаха нито лекото потрепване на устните… нито неспокойният поглед… нито случайното и временно колебание на гласа на Вискара. Карлос го бе заблудил, но Вискара не можа да заблуди Карлос.
— Каква услуга щяхте да ми искате? — попита той след като изказа готовността си да услужи.
— Ето каква, ваше превъзходителство; позволете още веднъж на войниците си да тръгнат по следите на разбойниците било под ваше командуване — което най-много бих желал, — било под командата на някой от вашите доблестни офицери. — Робладо се почувствува поласкан. — Аз ще ги придружа като водач. Всяко кътче на двеста мили оттук ми е познато така, както ми е позната долината; макар да е нескромно, уверявам ваше превъзходителство, че мога да открия следите на индианците из прериите с едно какво да е куче. Ако ваше превъзходителство се съгласи да изпрати войниците, обещавам ви, че аз ще ги заведа до стана на разбойниците. Мога да открия следите им, гдето и да водят.
— Наистина ли? — каза Вискара, като размени многозначителен поглед с Робладо. И двамата явно се чувствуваха неловко.
— Да, ваше превъзходителство, гдето и да водят.
— Невъзможно — каза Робладо; минали са вече два дни оттогава. Освен това ние ги гонихме отвъд Пекос и не се съмняваме, че е невъзможно вече да бъдат настигнати. Съвсем безполезно е да се прави такъв опит.
— Caballeros — обърна се Карлос и към двамата, — уверявам ви, че бих могъл да ги намеря. Те не са толкова далеко.
И комендантът, и капитанът трепнаха и явно побледняха. Ловецът на бизони се престори, че не е забелязал това.
— Глупости, приятелю… — заекна Робладо, — те са … най-малко-… на няколкостотин мили оттук… по Ляно Естакадо … или към … към планините.
— Извинете, господин капитан, че не съм на вашето мнение, но аз мисля, че познавам тези индианци … Зная към кое племе принадлежат.
— Към кое племе? — запитаха едновременно и двамата офицери с еднакво нетърпение и леко потреперване в гласа. — Към кое племе? … Не са ли били юти?
— Не — отговори ловецът на бизони, като наблюдаваше продължаващото смущение на двамата.
— А какви са тогава?
— Мисля — отговори Карлос, — че не са били юти; по-вероятно е да са били моите заклети врагове хикарилите.
— Твърде е възможно! — съгласиха се едновременно и двамата, очевидно успокоени от това изказване.