Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

— Не, аз няма да отида на този поход; ще го ръководи моят най-добър офицер, капитан Робладо. Той се приготви вече. Ще трябва да го почакате… — и като каза това, Вискара се отдръпна бързо от стената и продължи да се разхожда по асотеата. Несъмнено че му е неудобно да е насаме с ловеца на бизони и с удоволствие прекратява разговора. Излишно е да се питаме защо бе благоволил да даде тези обяснения; но те бяха именно това, което ловецът искаше да знае.

Карлос видя, че е настъпил удобният миг… Не трябваше да се губи нито секунда и той реши незабавно да действува. Досега беше на седлото си. Прикладът на пушката опираше о стремето, а цевта й стигаше до рамото му, затова никой не бе я забелязал. Високите ботуши на нозете му и сарапето, метнато на раменете, я закриваха напълно. Не можеше да се забележи и острият ловджийски нож, втъкнат в лявата страна на колана му, защото го закриваше долният край на сарапето. Пушката и ножът бяха единствените му оръжия.

По време на краткия разговор между коменданта и Робладо ловецът не бе си губил времето, макар и да изглеждаше на пръв поглед така. Той бе разгледал внимателно стените. Видял бе, че от главния вход към асотеата водеше каменна стълба. Тя беше предназначена за войниците, ако се наложи да излязат на покрива; Но Карлос знаеше, че има и друга стълба, по която се качват офицерите; при все че не бе влизал никога в пресидия, предположи правилно, че тя се намира в съседния край на сградата. Забелязал бе също, че на входа има само един часови, че каменната банкета отвътре на входа, използувана от охраната за сядане, беше по това време незаета. Войникът беше или в сградата, или някъде из войнишките помещения. Дисциплината в казармата беше действително извънредно слаба. Вискара бе много взискателен към своята външност, но не и към войниците си. Беше толкова зает със собствените си удоволствия, че не му оставаше време да се грижи за нищо друго.

Наблюдателният ловец забеляза всичко това, докато Вискара се върна да съобщи, че възнамерява да изпрати войска. Комендантът едва бе изчезнал от погледа му, когато ловецът се бе вече приготвил.

Като слезе безшумно от коня, Карлос го остави там, гдето бе спрял. Не го върза за ограда или стълб, само закачи юздата за предния край на седлото. Той знаеше, че добре обученият кон ще го чака.

Пушката беше все под сарапето, при все че прикладът й, долепен до бедрото му, се подаваше сега под долния край на дрехата. В този си вид той тръгна към вратата.

Смущаваше го само едно съмнение — ще го пусне ли часовият? Ако не го пусне, часовият ще трябва да загине!

Решението бе взето веднага; докато наближаваше вратата, ловецът на бизони стисна под сарапето дръжката на ловджийския си нож.