Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Всички доказателства на обвинението му почиваха върху обстоятелства, които нямаше да бъдат нито разбрани, нито взети под внимание от хората, на които би се оплакал. Следите за връщането към града щяха да бъдат лесно обяснени от Вискара — ако изобщо би си дал труд да ги обясни — и обвинението на Карлос щеше да се сметне за въображение на луд човек. Никой нямаше да повярва. Самата гадност на делото го правеше невероятно.
Карлос и другарите му съзнаваха всичко това. Те не се надяваха на помощ отникъде. Нямаше власт, която би могла да им даде подкрепа или удовлетворение. Най-после; като прекара доста време в мълчание и размисъл, ловецът на бизони заговори. Г ласът му беше променен. Изглежда, бе намислил някакъв план, който даваше известна надежда.
— Другари — каза той, — мисля, че трябва да пристъпим към открито искане, и то веднага. Не мога да преживея още час, без да направя опит за освобождението й… Още час — при това, от което се страхувам… Не! Трябва да бъде още сега! Намислих някакъв план… Може би не особено благоразумен … но нямаме време за размишления. Чуйте го.
— Казвай!
— Безполезно е да се явим с всичките си сили пред врага; на пресидия. Зад стените му има няколкостотин войни и нашите двадесетина тагни, макар и храбри като лъвове, няма да ни бъдат от полза при такава неравна борба. Аз ще отида сам.
— Сам ли?
— Надявам се на случая да мога да поговоря с него. Ако сполуча, не ми трябва нищо друго. Той е тъмничар, когато тъмничарят спи, затворникът може да бъде освободен. И той ще заспи!
Последните думи бяха казани многозначително, а в същото време ловецът улови почти несъзнателно дръжката на големия нож, втъкнат в колана му.
— Ще заспи — повтори той, — и то много скоро, ако съдбата ми помогне. За останалото не искам и да зная; толкова съм отчаян. Ако тя е опозорена, няма защо да живея, но поне ще отмъстя.
— А как ще се видиш с него? — запита дон Хуан. — Той няма да се съгласи на това. Няма ли да е по-добре да се предрешиш? Така ще бъде по-вероятно да го видиш.
— Не, не е лесно да се предреша с тази светла коса и кожа. Освен това предрешаването ще отнеме много време. Вярвайте ми, че няма да бъда безразсъден. Имам план, чрез който се надявам да стигна до него … Най-малко — да го видя. Ако не сполуча, не смятам да вдигам шум засега. Никой от ония негодници не ще разбере истинската ми цел. По-късно мога да постъпя, както казваш, но сега не мога да чакам. Трябва да се заловя за работата. Мисля, че той именно се разхожда сега по асотеата и затова не мога да чакам, дон Хуан. Ако е той …
— А ние какво ще правим? — попита дон Хуан. — Не можем ли да помогнем с нещо?
— Може би при бягството ми. Да вървим, аз ще ви настаня. По-бързо, минутите са дни за нас. Главата ми е пламнала. Да вървим!
Като каза това, ловецът на бизони се метна на седлото и хукна по лъкатушната пътека, която водеше надолу към долината.
От мястото, гдето стигаше в долината, пътечката продължаваше около една миля по посока на пресидия все между ниски дръвчета и шубраци, които образуваха непроходим гъсталак.
През него имаше все пак няколко пътеки за добитък, отгдето можеше да се мине, те бяха добре известни на метиса Антонио, който бе живял по-рано из тия места. По някои от тези пътечки дружина ездачи би могла да стигне на половин миля от пресидия, без да бъде забелязана от часовите по крепостните стени. Така че на Антонио бе Възложено да преведе дружината през това място; те стигнаха в определеното време до края на гъсталака, гдето всички слязоха по нареждане на Карлос и се скриха заедно с конете между храстите.
— Сега — каза ловецът, обръщайки се към дон Хуан, — стойте тук. Ако избягам, ще препусна право насам. Ако загубя коня си, пак ще дойда, макар и пеш. Такова кратко разстояние мога да пробягам като сърна; няма да ме настигнат. Като се върна, ще ви кажа как ще постъпим.