Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

— Дали не е онзи негодник! — помисли Карлос, като погледна офицера. — Той е по всяка вероятност. Ах, да можеше да го стигне пушката ми! Търпение!… Търпение! Ще си отмъстя!

Като прошепна тези думи, той одръпна коня от края на скалата и отиде при другаря си.

Започнаха да се съвещават как ще е най-добре да постъпят. Повикаха и Антонио, с когото Карлос сподели убеждението си, че сестра му е затворена в пресидия. Антонио бе отгатнал вече това. Слугата беше на фиестата заедно с господаря си и зоркият му поглед бе видял много неща този ден. И той бе забелязал държанието на Вискара; и много време преди да спрат, бе успял да изясни необяснимите неща, Които отличаваха последното индианско нападение. Антонио бе разбрал всичко — господарят му можеше да си спести труда да му обяснява.

Не губиха напразно нито време, нито приказки. Сърцата на брата и любовника горяха от нетърпение. Тяхната любима бе може би в опасност в този миг… Може би се бореше със своя жалък похитител! Навременното им пристигане може би ще я спаси!

Тези съображения надделяха над всички други планове; всъщност нямаше никакъв план за възприемане. Да останат скрити … да се промъкнат до мястото… да чакат удобен случай … Какъв удобен случай? Може да минат дни в безплодно чакане. Дни ли! … Часовете дори могат да бъдат съдбоносни! Не трябваше да се губи нито миг, а да пристъпят веднага към действие.

Но какво действие? Не можеха да измислят нищо… нищо друго освен пряко нападение. Нима един мъж не ще дръзне да потърси своята сестра? Да поиска връщането и?

Но мисълта за отказ… мисълта за извъртанията … Увереността, че ще получат само това, ужасяваше и двамата.

А как другояче да постъпят? Биха могли да разгласят отвратителното дело; и това може да им помогне. Ще спечелят съчувствие … може би и нещо повече. Макар и роби, хората може би ще обкръжат пресидия и ще се развикат; пленницата ще може по някакъв начин да бъде освободена. Така размишляваше той набързо.

— Ако не я освободим — каза Карлос, като стисна зъби, — ще отмъстим за нея. Той няма да остане жив, ако я е опозорил, та ако ще да ме обесят! Заклевам се!

— Повтарям клетвата! — извика дон Хуан, като стисна дръжката на меча си.

— Господари! Скъпи господари! — каза Антонио. — и двамата знаете, че не съм страхливец. Ще ви помогна с ръцете и с живота си; но работата е страшна. Да бъдем предпазливи, иначе ще пропаднем. Да бъдем благоразумни!

— Вярно е, че трябва да сме благоразумни. Обещах вече това на майка си. Но как, другари, как? В какво се състои благоразумието — да чакаме и да гледаме ли, докато тя… О!

И тримата мълчаха известно време. Никой не можеше да измисли приложим план за действие. Положението беше наистина извънредно трудно. Пред тях беше пресидият. А зад неговите стени — може би в някоя тъмна килия, — ловецът знаеше, че е затворена сестра му, но при такива особени обстоятелства, щото освобождаването й щеше да е необикновено мъчна работа. Преди всичко негодникът, в чиято власт се намйраше Росита, щеше безспорно да отрече, че тя е тук. Да я освободи, би значило да признае вината си. Какви доказателства би могъл да представи Карлос? Войниците от гарнизона сигурно не знаеха станалото — с изключение на двама-трима нечестивци, които са помагали. Ако би започнал да твърди такова нещо из града, ловецът щеше да стане за смях, щяха да го арестуват и накажат. Дори да представи доказателства, имаше ли власт, която би му помогнала да получи правосъдие? Градът се управляваше от военните, а незначителните граждански власти щяха да бъдат накломни да заемат становище по-скоро против него, отколкото в негова защита. Отникъде не можеше да очаква справедливост.