Черният Олшански замък

Наистина бе така. В първата стая имаше печки, миндери, маса и табуретки, но освен това и повредена физхармоника, стол с висока „епископска“ облегалка, стар бюфет от черно дърво (нямаше стъкла по витринките, картофи и лук).

В другата стая в ъгъла бяха натрупани дървени икони и рула от иконописни платна, маса с „орлови“ крака (ноктите на орловия крак се бяха вкопчили в топки, на които се крепеше масата) и два куци стола.

И в двете стаи по стените висяха портрети. Някои бяха прокъсани, други бяха толкова потъмнели, че почти нищо не личеше. В средата на единия боята се бе разтопила: очевидно някой бе поставял върху него кофа с вряла вода.

Портретите може да нямаха кой знае каква художествена стойност, но бяха достойни за музей. На някои личаха латински надписи или старинни славянски букви.

— Ксьондзът ги домъкна тук. Едни изкупи по къщите, други насъбра по таваните.

— Нали замъкът е горял?

— Ехе-е, че то какво ли беше останало в него. Все пак измъкнаха това-онова.

— А къде го дянаха?

— Кой знае! Преди освобождението тук ставаха едни… Сетне пък, когато германците избягаха, а нашите още не бяха дошли, беше още по-лошо.

— Защо?

— Боубел-Кулеш вилнееше. Не можеше да се разбере кой кого коли.

— Хубаво е тук. Бих се преселил при вас.

— Какво, омръзнаха ли ви седенките у Вячорка?

— То и аз се позаседявам, ама тяхното е прекалено.

— Тъй си е, свестен човек, ама като го прихване — бягай, спасявай се.

Той въздъхна:

— Трябва да поговорим с ксьондза. Хем и на мен ще ми е по-приятно нощем. Нали не мога все да съм на крак, понякога трябва да поседна… Да си поприказвам с някого… Утре ще ви пратя Стасик да ви помогне. Той е истински Мултан, а аз на стари години замязах на прякора ни — Гнилаците. Гнилак стар съм вече, и това си е.

… Старецът ме изпрати през гробището.

— Дядо — казах аз, загледан към галерията на замъка, — какви са тези приказки за някаква жена и монах?

Старецът стана сериозен.

— Е-ех, де да бяха само приказки! Вярно е. Виждал съм ги.

— И в замъка ли сте ги виждали?

— В замъка нощем не влизам. Страх ме е. Всички се страхуват. Казват, и там се явявали. А аз оттук съм ги виждал, на галерията по стената. Движи се нещо също като светлина, а до него тъмна сянка като нощта.

— Не думай, дядо!

— Да не мислиш, че лъжа? Да пукна, заедно с бабата и внучето.

— Ще дойда специално да ги видя.

— Те не излизат всяка нощ. Веднъж събрах смелост, качих се на галерията (рекох си, ако се наложи, ще гръмна с пушката). Изгубиха се. Слязох в гробището — пак вървят.

В къщи заварих хазайката в тихо отчаяние. През този ден Заляпушчанай трябваше да изпроводи брат си, пристигнал от Донбас за празниците, и още преди да изляза, тръгнаха към автобусната спирка в Олшани.

Мария Сямьоновна, едра, добродушна, синеока, бе потънала в сълзи и кършеше ръце. Не можех да разбера дали от отчаяние, или защото всяка есен и пролет я боляха непоносимо. Тя беше в звено, което отглеждаше захарно цвекло. Все още не са измислени машини нито за сортиране на семето, нито за прореждане на растенията. „Ще трябва да й донеса глицерин от Минск — помислих си аз. — Ама че работа, как не е чувала нищо за глицерина!“ А ръцете й бяха черни, напукани, страшни.