Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Ужас!
— Оказало се, че военният в джипа си е най-обикновен военен, бил тръгнал при приятелката си. Изгубил се. Искал да попита как да стигне. Знаеш колко трудно е да се ориентираш в квартала. Да, за никого не е лесно да разбере кога му е дошло време да умре.
— За никого.
— Известно време след това къщата пустееше, докато не я купи една актриса, киноактриса. Едва ли си чувал името й. Снимаше се доста отдавна, а и никога не е била особено известна. Живя в къщата колко… към десетина години. Сама с камериерка. Не беше омъжена. Няколко години след като се нанесе, се разболя от някаква заразна очна болест. Дори отблизо виждала всичко размазано. Все пак беше актриса, не можеше да работи с очила. А по онова време контактните лещи бяха новост. Не бяха много качествени и не си ги слагаше почти никой. И така, преди да заснемат дадена сцена, актрисата отивала на снимачната площадка и запомняла колко стъпала трябва да слезе или да изкачи, за да стигне от А до Б. Справяла се някак: старите домашни драми на кинокомпания „Шочику“ са доста елементарни. В ония дни всичко е било доста по-спокойно. Веднъж актрисата проверила всичко и отишла в гримьорната, а през това време някакво младо операторче, което не било наясно с нещата, взело, че поразместило декора.
— Ау!
— Жената пропуснала стъпалото, паднала и след това вече не можела да ходи. Зрението й се влошило още повече. Направо си ослепяла. Наистина голяма трагедия — била е още млада и красива. Дните й в киното приключили. Единственото, което й оставало, е да си седи у дома. После камериерката й задигнала всичките пари и избягала с някакъв тип. Тя била единственият човек, на когото актрисата имала доверие и разчитала на нея за всичко, а тази негодница й взела всички спестявания, акциите, всичко. Божичко, какви ужасии! И какво, мислиш, направила актрисата?
— Е, историята очевидно не може да има щастлив и прекрасен край.
— Очевидно — съгласи се вуйчо ми. — Напълнила ваната, натопила си главата и се удавила. Представи си как трябва да си изпълнен с решимост, за да умреш по този начин.
— Нищо щастливо и прекрасно.
— Не, нищо. Мияваки купи имота малко след това. Хубав е, който го види, иска да го притежава. Кварталът е добър, парцелът е на възвишение и е слънчев и голям. Но Мияваки се бил наслушал за трагедиите с хората, умрели в къщата, затова я разрушил до основи и вдигнал нова. Дори повикал свещеници шинто да я прочистят. Но и това явно не е било достатъчно. Който и да живее там, му се случват лоши неща. Просто има такива места, и толкова. И без пари да ми го дават, не бих го взел.
След като напазарувах в супермаркета, подредих провизиите, с които щях да направя вечеря. После свалих прането, сгънах го старателно и го прибрах. Върнах се в кухнята и си направих кафе. Денят беше хубав и спокоен, не ми се беше обаждал никой. Изтегнах се на канапето и се зачетох в една книга. Никой не ме притесняваше. От време на време птицата с пружината надаваше писък в задния двор. Това всъщност беше единственият звук, който бях чувал от сутринта.
В четири часа някой позвъни на вратата. Беше пощальонът.
— Препоръчано писмо — оповести той и ми връчи дебел плик.
Взех го и се разписах на квитанцията.
Пликът не беше какъв да е — от старовремска дебела оризова хартия, и някой си беше направил труда да напише името и адреса ми с четчица, с ясни черни знаци. Отзад видях, че подателят се казва Токутаро Мамия и живее някъде в префектура Хирошима. Чувах го за пръв път. Ако се съди по надписания от него плик, този Токутаро Мамия явно бе човек в напреднала възраст. Вече никой не умее да пише така.