Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Дуга му даде знак да се отдалечат и след като вече никой не можеше да ги подслуша, каза:
— Сигурно имам един-двама нейни агенти в отряда. Този генерал Фадавах е проклет гений в тактиката си къде кого да прати и прочие, но освен това е опасно псе. Чул ли си какво стана с генерал Гапи?
— Набили го на кол гол-голеничък върху разбунен мравуняк.
— И повечето генерали и капитани трябваше да гледат. — Удари се с палец по гърдите. — И аз бях един от тях. Не беше приятна гледка, уверявам те.
На лицето му се изписа безсилие.
— Бедата е в начина, по който са ни хванали — продължи той и бавно стисна ръка, за да покаже. — Отначало мислехме, че е просто поредната битка. Ще подпишеш на срещата, ще идеш да се побиеш и после ще си харчиш парите. После започнахме да опустошаваме градове. Помня, че Пурпурните орли бяха на противната страна в… къде беше?
— Хамса — каза Ерик. — Това е било преди да се включа аз, но са ми разправяли за обсадата.
— Точно оттогава работата взе да става грозна. Двеста и шейсет дни в града гладуваха, а после тя хвърли сааурците да избият бягащите.
Ерик беше слушал историята как оцелелите от дружината на Калис успели да се доберат до безопасно убежище при джешандите, бойците номади в Новиндус.
— Когато нещата почнаха да ни изглеждат странни, капитаните се събрахме, решихме, че повече не може да се търпи, и отидохме да се видим с генерал Гапи. Той взе трима от капитаните да се срещнат с кралицата и те така и не се върнаха…
Той помълча.
— Ей тогава разбрахме. Бяха ни въвлекли в тая война и всеки, който се опиташе да напусне, ставаше враг. Макар че известно време не беше толкова зле. Имаше много за грабене. И жени имаше колкото щеш, дашни или не. Ама след време на човек му писва, нали?
Ерик кимна.
— Знам.
— Някои от момчетата… — Дуга замълча. — Няма вече момчета между нас. В отряда ми няма човек под трийсет години, Ерик.
— Не знам какво бих могъл да ви обещая — въздъхна Ерик. — Това тук е по-различно от всичко, което си виждал. Това тук е държава във война, но мисля, че все едно дали ще изберете да минете на наша страна, или просто ще стоите настрана, ако всичко свърши благополучно, ще намерим някакъв начин да ви върнем в родината ви.
— Родината? — възкликна Дуга, сякаш не разбираше смисъла на тази дума. — Ти имаш ли представа какво е да се върнеш у дома?
Ерик поклати глава.
— Изгорели ферми, изклан добитък, плодът оставен да гние по клоните, щото няма кой да работи в градините. Незасети нивя, щото селяците или са измрели, или са в армията. Просто изядохме всичко.
— Не разбирам — каза Ерик.
— Тази война я водихме десет години, от Западните земи, през Речните земи та чак до Източните земи, и нищо не оставихме след себе си. Който и да е останал жив, се гърчи от глад и пълзи като влечуго. Може и да са останали хора в опожарените градове. Чувам, че имало един град, пълен с джуджета, някъде в планините Ратх’Гари. Кралицата проявила разум да го остави непокътнат, но ако е имало човеци, сигурно вече са го сринали до земята.
Ерик почти не можеше да повярва на чутото.
— Нищо не е останало?
— Някои хора са се изпокрили, други живеят толкова усамотено, че не си струва да се захващат с тях, тъй че все още трябва да има живи. Но повечето, което оставихме след себе си, е мъртво, Ерик. Няма вече градове, само по някое малко селище с една-две постройки. Ако някой селянин е живял достатъчно далече, може да му е останало жито, освен ако избягалите от градовете не са му го изяли. А пък болестта… — Дуга въздъхна. — При толкова мъртъвци нямаше начин да не дойде и тя. Някои от моите мъже получиха толкова силни пристъпи, че измряха; не можеха дори глътка вода да задържат в стомасите си. Други хванаха черната пъпка. Някои пък хванаха толкова силна треска, а нямаше нито билки, нито жреци да ги церят. Глад и мор е у дома, това е.
Ерик се вгледа в лицето на Дуга и видя в очите му нещо, което никога не беше виждал у един войник. Видя дълбок ужас, сдържан толкова дълго, че ако най-накрая избиеше на повърхността, никой не знаеше до какво може да доведе.
Ерик сложи ръка на рамото на Дуга.
— Виж, тук има живи хора. — И добави по-високо: — И доколкото зависи от мен, смятам да останат живи. — Усмихна се. — Дори да са банда скапани наемници толкова далече от дома си, че да им е все едно.
Дуга се вгледа в лицето на Ерик, после кимна и бързо се извърна, та Ерик да не види сълзите му. След това извика на хората си:
— Ей, я се стегнете и да покажем на тия кралски хлапетии какво значи една истинска банда скапани наемници!
Хората му се разсмяха.
Лагерът беше вече възстановен, само дето половината от мъжете бяха кралски войници, а един взвод стрелци надничаха от клоните на околните дървета за всеки случай.