Десетата зала

Наго, единственият брат на Тал, направи крачка напред.

Бизонът бе притиснат до брега на бурната река, копитата му бяха затънали в тинята. От разширените му ноздри излизаше пара. Трябваше да нападне. Нямаше друг избор.

Така умират мъжете, помисли си Тал.

Беше на седемнайсет, вече пораснал мъж и най-високият в клана си, което правеше брат му подозрителен, тъй като от поколения мъжът начело на Клана на бизона винаги бе най-високият. Баща им все още бе водач, но счупеният му крак така и не се оправи. Вонеше на гнило месо. Нощем той стенеше в съня си. Скоро щеше да има нов водач. Всеки член на клана знаеше, че на един от братята е определено да се случи нещо. По-дребният Наго не можеше да е техен водач, ако по-високият Тал останеше жив. По-младият Тал нямаше да застане начело, ако по-възрастният Наго продължеше да живее.

Това не бе в обичаите им.

Наго се увери, че краят на копието е добре опрян в костния атлатъл9.

Човек можеше да хвърли копие без атлатъл и да убие северен елен, но за повалянето на бизон се нуждаеше от допълнителна мощ. Убиваха само по два бизона на година — веднъж през горещия сезон, като сега, и веднъж през студения. Това беше тяхно право, тяхно свещено задължение, но да убиват повече от едно животно на лов бе забранено.

Един бизон им осигуряваше достатъчно кожа, за да поправят зимните си дрехи и да ушият нови за децата. Даваше им достатъчно кости за изработката на инструменти за копаене, цепене на кремък и за атлатли. Както и достатъчно месо за изхранването на целия клан дълго време преди да се развали.

Изпитваха уважение към бизона и бяха сигурни, че той изпитва уважение към тях.

Наго нададе бойния вик и замахна.

Копието му полетя направо и ниско и улучи бизона в гърдите, точно между предните крака, но кремъчният връх явно беше попаднал на кост, защото не проникна дълбоко.

Животното изрева от болка и страх, понесе се напред със сведена глава и заби дебелия си рог в рамото на ловеца.

Виковете на Тал към другите мъже да нападнат бяха заглушени от воя на Наго. От него зависеше да спаси брат си.

Затича се напред, замахна с все сила с атлатъла и копието улучи хълбока на бизона. Заби се дълбоко и сигурно, но Тал не искаше да рискува. Втурна се към звяра, сграбчи дръжката на копието и забута все по-дълбоко и по-дълбоко, докато предните крака на животното се подкосиха и то рухна на една страна, а от устата му бликна кръв.

Наго лежеше задъхан на земята, рамото му беше кървава пихтия и разкъсани мускули.

Тал коленичи до него и заплака. Останалите мъже се събраха, сочеха раната и си шепнеха.

Тал и преди беше виждал рани от рог. Не се затваряха и не оздравяваха сами. Ако брат му беше с кожената си риза, може би раната нямаше да е толкова дълбока, но денят беше топъл и той бе свалил дрехата и я беше завързал около кръста си.