Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
— Не ме съди прибързано, братко. Пътят към праведността е един, но към него водят много пътеки.
Бернар тъжно поклати глава и продължи напред.
Същата вечер тримата се събраха във вече празната къща на Бернар, запалиха свещи и разговаряха за заминалия си приятел. Възможно ли бе, попита Бартомио, Бернар да е бил прав, а те да грешат?
Бартомио не беше изкусен с думите. Жан бе по-умел като лечител и билкар, отколкото като учен богослов. Затова се падна на Абелар да разисква въпроса. Другите двама изслушаха елегантния му трактат за доброто срещу злото, Бог срещу Сатана, праведно срещу грешно и стигнаха до заключението, че не те, а Бернар е онзи, който е ограничен и незрящ.
След като се увериха в правотата си, Жан извади глинена стомничка, отпуши я и наля на всеки по една щедра доза червеникав чай.
Абелар бе сам в килията си.
Самотна свещ гореше на масата му и хвърляше светлина само колкото да може да пише върху пергамента. Цяла седмица писмото до любимата му бе лежало на масата, започнато и недовършено. Прочете началото:
Скъпа моя Елоиз,
Прекарах тези безброй дни и нощи сам в килията си, без да затварям очи. Любовта гори по-жарко сред блаженото безразличие на онези около мен и сърцето ми е като пронизано от твоите мъки, както и от моите собствени. О, каква загуба преживявам, когато се замисля за верността ти! Какви удоволствия съм пропуснал! Не бива да ти признавам тази слабост; осъзнавам, че направих грешка. Ако можех да покажа по-голяма твърдост на ума, можех да провокирам негодуванието ти срещу мен и гневът ти би могъл да постигне онова, което добродетелите ти не биха могли. Щом можах да известя на света своята слабост в любовни песни и стихове, не бива ли тъмните килии на тази обител най-малкото да скрият същите тези слабости под формата на благочестивост? Уви! Все същият съм си!
Потопи перото в мастилото и започна нов абзац.
Изминаха няколко дни, откакто написах горните думи. Много неща се промениха за кратко време, макар че любовта ми към теб гори още по-жарко. Бог избра да ме дари с дар, на който не мога да повярвам, но въпреки това е налице. О, макар да се боя да пиша тези думи, за да не избледнее силата им при предаването им върху пергамента, вярвам, скъпа Елоиз, че намерих начин двамата с теб отново да бъдем заедно като съпруг и съпруга.
16.
Последният ден от разкопките в Руак дойде и отмина.
През последната вечер имаше нещо като празнична вечеря, макар настроението да бе помрачено от двете нещастия, които бяха сполетели експедицията и бяха развързали езиците да говорят за проклятия, зла участ и тъй нататък.
След погребението на Юг в Париж Люк се върна в Руак и се нахвърли върху работата като полудял дервиш, стана напълно безчувствен, спеше само колкото да може да продължи на следващия ден. Стана равнодушен и отчужден, говореше само когато го заговорят, поддържаше професионалната си експедитивност в отношенията с екипа си, но само дотам. Смъртта на Юг бе унищожила обичайния му остроумен чар подобно на морски вълни, заличаващи буквите, изписани с пръчка върху пясъка.
Нещата се влошиха още повече от неочакваното пристигане на Марк Абенхайм, който цъфна в Руак от Париж, твърдо решен да се възползва от трагедията. Мършавият педант настоя всички да напуснат преносимата барака, за да говори насаме с Люк. После, подобно на някакъв статистик, се заинтересува каква е вероятността да има два смъртни случая в един сезон.
— Накъде биете? — озъби му се Люк.
— Липса на дисциплина — с вбесяващо носов тон заяви Абенхайм. — Липса на ръководство. — Липса на добра преценка, щом сте решили да поканите приятеля си на официални разкопки на министерството. Ето накъде бия.
Беше същинско чудо на самообладанието, че Люк успя да каже на Абенхайм да се разкара, без да му счупи носа.
Когато чиновникът си замина, Люк започна да беснее открито. Беше сдържал гнева си по време на визитата на Абенхайм, но след като онзи се махна, той се оттегли в караваната си и затръшна вратата. Първото, което привлече вниманието му, бе дупката в стената, която беше направил вечерта след смъртта на Юг.
Изпитваше силно желание да удари отново, да забие юмрук в изцапаната с кръв стена, но когато сви пръсти, си спомни, че идеята е лоша. Порязаният му пръст се беше инфектирал и подул, по опакото на дланта му се бяха появили червени ивици. Нямаше нито време, нито желание да търси доктор. Един от студентите имаше останал еритромицин от лечението на белодробно възпаление и Люк от няколко дни караше на хапчета. Отпусна болезнения си юмрук и предпочете да изрита стола.