Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
— Не, аз…
Тя вече беше преполовила разстоянието до вратата.
— Отивам да кажа на готвача да ти донесе нещо за ядене, после ще опаковам термоса и ще го пусна като експресна пратка. Искам да стигне в Кембридж до утре следобед. Очакват го в „Плангадженетикс“.
— Ще се върнеш ли? — Сега беше съвсем окаян, направо като малко дете.
— Когато заспиш — успокоително каза тя. — Затваряй очи и дремни. Да, ще се върна да те проверя. Само да те проверя.
Когато Сара излезе, Люк се изправи на несигурните си крака да наплиска лицето си с вода.
Застана над празното походно легло на Юг и се затресе от безсилната ярост, която бе потискал през целия ден. Затвори очи и видя оранжеви петна. Нужно му беше насилие, някакво насилие. Това му казваше мозъкът, затова заби юмрук в преградата между спалнята и дневната с такава сила, че проби талашитената стена. Намръщи се от болката, която сам си причини, и видя кръв на стената. Беше порязал кокалчето на безименния си пръст. Уви го в една кърпа и седна на леглото, за да цапа с кръв чаршафа и да продължи да се налива с бърбън.
Тази вечер Сара го защитаваше със свиреп, почти майчински инстинкт. Забеляза дупката в стената с формата на юмрук, видя раната, засуети се около него и го превърза. Нямало да позволи да му досаждат. Останалите сами щели да решат проблемите около разкопките за деня, настоя тя и постави бележка на вратата на караваната, за да е сигурна, че няма да го безпокоят.
По-късно намина отново и съжали, че не бе взела бутилката със себе си. Беше празна, подносът с храната бе недокоснат, а той хъркаше. Събу ботушите му и го зави с одеяло, както си беше облечен.
Върна се, когато вече бе тъмно. Люк почти не беше помръднал. Сара реши да свърши вечерната си работа на неговото бюро, за да го държи под око. Остана будна до късно, четеше бележките си и работеше на лаптопа, докато лагерът не утихна.
Ярък лъч освети тъмната барака. Бюрото на Люк бе в дъното, най-далеч от вратата. Лъчът се плъзна по чекмеджетата му и се спря на най-долното.
Страничните чекмеджета можеха да се отворят едва след като се отключеше централното. На бюрото имаше чаша за кафе, пълна с моливи и химикалки. Те бяха извадени и чашата бе обърната наопаки. От нея падна малко ключе.
Ключето отключи централното чекмедже и страничното също се отвори. Вътре имаше папки, подредени по азбучен ред и посветени на безброй административни въпроси.
Ръката се насочи право към буквата Р и отвори папката с означение РАЗ за „Разни“. Сред листата имаше ненадписан плик, затворен, без да е запечатан.
Вътре в плика се намираше резервният ключ към бронираната врата, която пазеше пещерата Руак.
15.
Манастир Руак, 1118 г.
Бернар крачеше напред-назад в каменната си къща, като се мъчеше да изпревари черния облак, надвиснал над главата му. Не помнеше да е бил по-разтревожен някога. Случилото се предишната вечер го беше потресло така дълбоко, че се опасяваше да не полудее.
Единственото лекарство бе постът и молитвата, сигурен бе. Вече се бе молил пламенно в църквата три пъти на утреня, през първия и третия час, а между молитвите се връщаше право в къщата, където падаше на колене и продължаваше да се моли. Избягваше останалите. Искаше да бъде сам.
Помисли си да не отговори на чукането на вратата, но възпитанието не му позволи. Беше брат му Бартомио, със сведена глава.
— Можем ли да поговорим?
— Да, влизай. Седни.
— Сутринта не хапна нищичко.
— Постя.
— Забелязахме отсъствието ти на закуска и изражението ти в църквата. На лицето ти се четеше гняв.
— Изключително смутен съм. Ти не си ли?
Бартомио вдигна глава и го погледна право в очите.
— Замислен съм. Изумен съм. Озадачен съм, но не, не съм смутен.
Бернар повиши тон. Не помнеше кога бе викал за последен път.
— А мисля, че трябва да бъдеш! Снощи бе невероятно буен. Помниш ли?
— Помня — изкиска се брат му. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени. — Надявам се да не съм ударил теб, братко! Изобщо не ми подобава, но отмина.
— Опита се да удариш Жан, за Бога, но вместо това улучи тенджерата!
— В такъв случай — замислено рече Бартомио — доброто далеч е надминало злото, по мое скромно мнение.
На вратата отново се почука.
— Боже мой, не мога ли да бъда оставен на мира? — възкликна Бернар.