Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Няма ли да слезеш? — питам я аз.
Само за миг тя поглежда към мен и аз усещам как в гърдите ми се надига съчувствие при вида на изтерзаното й лице.
— Да сляза ли? Както сега съм тук горе, искаш от мен да сляза долу? — в гласа й прозвучават истерични нотки.
— Всичко ще е наред, Соня. Довери ми се. Ще ти помогна.
Едва след като съм й дала подробни инструкции и съм й помогнала да слезе от Лунна сянка, Соня се отпуска и изпада в обичайното си спокойствие. С пъшкане сяда на тревата.
— Никога няма да мога да възседна коня отново!
Седя до нея и изчаквам помежду ни да настъпи мълчание, за да събера кураж и да кажа каквото имам да казвам. Хвърлям поглед към Луиса, която се е облегнала на едно дърво до водата, затворила е очи и доволно се усмихва.
— Луиса? Как стана така, че пристигна в „Уиклиф“ чак от Италия? Струва ми се наистина странно да ходиш на училище, което се намира толкова далече от дома ти.
Тя отваря очи, дрезгаво се смее и се навежда към тревата, после се изправя с няколко малки камъчета в ръка.
— Как да не е странно! Баща ми правеше планове да ме изпрати да уча в Лондон, ала негов познат от работата го убедил, че Америка е най-доброто място, където дъщеря му може да получи съвременно образование. „Най-доброто, което може да се купи с пари“, заяви баща ми. Несъмнено този негов познат е използвал същите думи, за да го убеди да ме изпрати чак в „Уиклиф“, на обратната страна на земното кълбо.
Тя яростно запокитва едно от камъчетата във водата. То прави „пльок“ и цопва толкова далече от брега, колкото и в най-добрите си дни не съм успявала да достигна.
— Според мен бил е баща ми.
Тя отпуска ръце встрани.
— Какво искаш да кажеш? Какъв е бил баща ти?
— Мисля, че тъкмо баща ми е онзи познат, който е препоръчал на твоя баща да те изпрати в „Уиклиф“.
Луиса се насочва към мен и ме гледа сконфузено.
— Но… как би могъл твоят баща да се запознае с моя и дори да е станало така, какво го засяга моето образование?
— Не знам, но всички ние носим белега. Моят е по-различен, но фактите са крайно необичайни. Фактът, че и трите живеем в един и същи град, на едно и също място, е сам по себе си твърде странен, не намирате ли?
Соня нито кима с глава, нито дава някакъв друг знак, че е съгласна, а започва да говори:
— Родителите ми бяха англичани. Те… Всъщност бяха много бедни — тя се смее мрачно и сегашното й тихо хихикане е бледо ехо от характерния за нея весел смях. — Във всеки случай не се нуждаеха от извинение, за да ме изпратят да живея другаде. Когато започнах да давам признаци на… нали знаете, че съм способна да чувам и да правя странни неща, те решиха, че ще съм по-щастлива, ако живея сред такива като мен. Поне така твърди госпожа Милбърн. По-вероятно е те да са били по-щастливи, че ще изхранват едно гърло по-малко.
Поглеждам я с усмивка на уста.
— Е, радвам се, че си тук, Соня. През последните седмици нямаше да мога да се оправя без твоето приятелство!
Тя свенливо отвръща на усмивката ми и аз продължавам:
— Това, че сме събрани на едно и също място, едва ли е чисто съвпадение. Не е съвпадение и фактът, че и трите носим белега. Леля ми ме информира, че баща ми е издирвал деца, които носят този знак, деца от цял свят. Каза ми… — млъквам.
Дали няма да се разсърдят? Дали няма да ме обвинят за всичко, случило се напоследък?
— Какво, Лия? Какво ти каза? — пита тихо Соня.
— Каза ми, че е започнал да ги води тук… децата. Че е уреждал идването им в Америка. Довел е само две преди смъртта си. Едно от Англия и друго от Италия, така ми каза.
Луиса примигва на чезнещата светлина.
— Но… защо баща ти ще иска да сме тук? И във всеки случай как ни е открил? Откъде е знаел, че носим белега?
— Мислила съм за това; двете със Соня имате знака по рождение. Помислих си, че, ако човек има пари, няма да му е трудно да открие деца с белег по рождение. Баща ми беше решителен и влиятелен човек. Дори белегът ви да е бил пазен в тайна, все са се намирали хора, които са го зървали, нали така? Лекари, учители, бавачки, роднини… — въздъхвам притеснено, защото, като изричам всичко това на глас, то ми звучи още по-невероятно. — Съжалявам. Не съм сигурна, разбирате ли? Седмици наред си задавам един и същи въпрос. Мисля, че отговорът му е част от гатанката. Трябва да е така.
Внезапно Луиса скача на крака и започва да крачи пред нас толкова енергично, сякаш досега са я държали в клетка.