Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
„Може би това е съдба. Може би така предявяват претенции към душата ми.“ И това е последната ми съзнателна мисъл.
19.
Въпреки всичко случило се аз съм убедена, че ще умра от задушаване.
Съвземам се на дъното на лодката, от устата ми изригва фонтан от вода и после дълго кашлям, докато гърлото ми става кървавочервено. С периферното си зрение зървам силуетите и на други фигури, ала тъкмо лицето на Димитри, тревожно и безнадеждно, привлича вниманието ми. Той се е надвесил над мен, подпъхнал е ръка под едното ми рамо, а от устата ми изригва неспирен гейзер морска вода, която сякаш е запълнила всяка пора, всяка фибра, всяка жила от тялото ми.
Най-после кашлицата ми спира, поне за миг, и Димитри ме взема в ръцете си и ме притиска към мокрите си гърди.
— Съжалявам — изричам.
Не става и дума да ме обвиняват. Не си спомням всичко, ала странното същество, дръпнало ме във водата, и собствената ми наивност са онова, което няма да забравя скоро.
Той поклаща глава и когато проговаря, гласът му е дрезгав и рязък:
— Трябваше да те наблюдавам… бях длъжен да внимавам повече.
Твърде съм изтощена, за да реагирам и да споря. Прегръщам го и притискам мокрото си тяло към неговото.
Луиса коленичи до мен, а лицето й е тревожно както никога досега.
— Добре ли си, Лия? За миг потънах в дълбок сън и последното, което видях, бяха краката ти, които се мятаха във въздуха, преди да изчезнат в морето!
— Беше воден дух — изрича Димитри, сякаш това е най-обикновено същество, а не чудовище, което може да се види единствено в томовете за древната митология. — Вероятно е вършил услуга на Душите, както правеха и Хрътките в гората. Искат да те спрат да не стигнеш до Алтус и до липсващите страници.
Луиса започва да измъква разни неща от чантата си.
— И двамата треперите! Ще се разболеете и ще умрете!
Дори в състоянието, в което съм, откривам иронията в думите й, но съм й благодарна за одеялата, които измъква от раницата си, а после и от багажа на Едмънд. Димитри ме увива в едното от тях, а другото мята на раменете си, обляга се на борда на лодката и ме придърпва да се облегна на гърдите му.
Доволна, че поне засега сме добре и в безопасност, Луиса се връща на мястото си. Едмънд заема позиция до Соня, която изглежда така, сякаш по време на случката изобщо не е шавнала. Едва тогава го виждам добре. Нещо не е наред с лицето на Едмънд. Сякаш е остарял поне с десет години, откакто го видях за последен път, чертите му са изкривени от страх, терзания и мъка. Тутакси разбирам причината и сърцето ми се свива от вината, която изпитвам.
Едмънд вече е изгубил едно дете във водата. Макар Хенри да не бе негов собствен син в традиционния смисъл на думата, несъмнено той обичаше брат ми като свое собствено дете. Загубата му го съкруши, а сега аз бях върнала спомените му на онова място… на онова ужасяващо място, за което не мога да мисля така, между другото.
Знам, че трябва да му кажа нещо. Трябва да поправя онова, което му сторих. Ала не мога да намеря думи и гърлото ми се свива от жалост. Поглеждам го в очите с надеждата, че ме разбира.
— Какво направи? — гласът ми сякаш идва от много далеч.
Облегнала съм се на гърдите на Димитри. Въпреки одеялата и топлината на тялото му ми е толкова студено, че повече няма опасност да заспя. Мисля, че не бих могла да се успокоя дотам, че да се унеса в сън, дори сънят да не ми е забранен.
Той не ми отговаря веднага и аз разбирам, че се опитва да прецени до каква степен трябва да знам истината. Миговете, когато съм била под водата, са изтрити от паметта ми. Бегло си спомням само безкрайния мрак, сенките и най-накрая странната светлина, която освети тъмата миг преди да приема, че съм мъртва.
Това беше Димитри. Ясно е от прогизналите му дрехи и мократа му коса. Иска ми се да го разбера. Него.
С гърба си усещам как гърдите му се повдигат, когато си поема дъх, за да ми отговори.
— Като член на Григъри упражних властта си над съществото.
— Нима притежаваш подобна власт?
— Да — казва той и млъква. — Но не бива да я използвам.
Извивам снага в ръцете му, извръщам се и го поглеждам.
— Какво значи това?
Той въздиша.