Войната на Калибан

— Доктор, значи? — рече едрият мъж, Еймъс.

— Получих степента си тук. Университета наистина си го бива. Разполага с големи субсидии. Или… може би вече трябва да кажа „разполагаше“.

— Аз самият никога не съм си падал по официалното образование.

Каюткомпанията на кораба беше малка и белязана от старост. Стените от преплетени въглеродни нишки имаха пукнатини в емайла, а плотът на масата беше изтъркан от годините, или може би десетилетията, на употреба. Осветлението бе в тесен спектър, отместен към розовото, и би убило всяко растение за около три дена. До Еймъс имаше брезентов чувал, пълен с пластмасови кутии с различни размери, всяка от които, изглежда, съдържаше някакво огнестрелно оръжие. Той беше развил едно квадратно парче червен филц и бе разглобил върху него огромен матовочерен пистолет. Деликатните метални части приличаха на скулптура. Еймъс топна памучен тампон в яркосин разтвор за почистване и се зае да търка нежно някакъв сребрист механизъм, прикрепен към черна метална цев, полирайки металните повърхности, които вече блестяха като огледало.

Пракс откри, че ръцете му посягат към разглобените части от желание да ги накара да се сглобят по-бързо. Да са вече почистени, лъснати и сглобени. Еймъс се престори, че не забелязва, но нещо в държанието му подсказваше, че е съвсем наясно.

— Не знам за какво им е да я вземат — рече Пракс. — Доктор Стрикланд винаги се е държал чудесно с нея. Никога не е… искам да кажа, никога не би я наранил. Не мисля, че би я наранил.

— Вероятно не — съгласи се Еймъс. Топна пак тампона в почистващата течност и се зае с една метална пръчица с увита около нея пружина.

— Наистина трябва да отида там — каза Пракс. Не каза: „Всяка минута, през която стоим тук, е минута, в която те може би нараняват Мей. Тя може би умира или я откарват от луната“. Опитваше се думите му да не звучат като хленч или като настояване, но те сякаш звучаха и като двете.

— Подготовката е гадната част — кимна Еймъс, сякаш потвърждаваше нещо. — Ти искаш да се втурнеш там още сега, на мига. Да се свърши.

— Ами, да — каза Пракс.

— Разбирам те — отбеляза Еймъс. — Не е приятно, но трябва да потърпиш. Ако ще отиваш там неподготвен, по-добре изобщо да не отиваш. Пък и момиченцето от колко време го няма?

— От битката. Откакто падна огледалото.

— Вероятността един час повече да има някакво значение е доста малка, нали?

— Но…

— Да — каза Еймъс с въздишка. — Знам. Това е трудното. Но не е толкова зле, като да ни чакаш да се върнем. Това ще е още по-гадно.

Той остави тампона и започна да намества дългата черна пружина върху оста от ярък метал. Алкохолните пари от почистващата течност защипаха очите на Пракс.

— Аз чакам теб! — изтъкна Пракс.

— Да, знам — отвърна Еймъс. — Ще се погрижа да свършим наистина бързо. Капитанът е много добър човек, но понякога се разсейва. Ще го държа концентриран. Няма проблем.