Обещанието на краля вещер

Мариаброн залитна назад, сякаш наранен, макар естествено всичко да бе само игра.

— Скиталеца — каза закачливо Данауей. — Това не е титла, която се печели лесно, а ти си я заслужил десетократно според всички разкази.

— Уважаеми генерале, репутацията на Мариаброн… — започна да се намесва Елъри. Очевидно не схващаше закачката.

Данауей я спря с вдигната ръка.

— Скиталеца — повтори той — е титла на женкар, па макар и почтен. Но не това ме притеснява, моя скъпа Елъри. Не се тревожа от това, че може да си в леглото на Мариаброн или който и да е мъж. В крайна сметка си Паладин на Кървав камък.

— Не, Скиталеца е също и забележка за характера на този авантюрист — продължи Данауей, без да обръща внимание на киселото изражение на Елъри. — Мариаброн е скаутът, който влиза в леговището на дракона, за да задоволи любопитството си. Крал Гарет без съмнение би използвал младия Мариаброн, за да открие Зенги, с тази разлика, че глупакът щеше да влезе направо в леговището му и да го попита за името му. Безстрашен до глупост, а, Мариаброн?

— Липсата на увереност не е черта, която харесвам.

Данауей се разсмя дрезгаво и се обърна към Елъри.

— Вземи със себе си малък, но силен отряд, моля те.

Има слухове за много леговища на дракони в района на Палишчук.

Елъри го изгледа продължително и сурово, сякаш се опитваше да открие смисъла във всичко това.

— Имам предвид няколко, войници и други — каза тя и Мариаброн кимна доволно.

С още една усмивка, насочена към Данауей, и поклон той се оттегли, за да си почине преди ездата обратно на север. Настани се в специалната стая, която винаги стоеше подготвена за него, в края на коридора, в който се помещаваха командирите на гарнизона. Заспа с надеждата, че небрежното отношение на Данауей към постройката е основателно.

Въпреки това сънят му бе неспокоен, защото в сърцето си Мариаброн подозираше, че този път останката от Зенги може би е нещо повече.

В крайна сметка си Паладин на Кървав камък.

Елъри не можа да попречи на едно потрепване да стегне чертите й при това изказване, защото все още не бе вярно — и можеше никога да не стане, знаеше тя, макар че много други като Данауей очевидно не знаеха.

Мнозина от членовете на семейството й и благородниците очакваха деня, в който щеше да демонстрира първото си чудо, може би като докосне и излекува някой ранен. Никой от тях не се съмняваше, че ще се случи скоро, защото жената имаше чиста репутация и бе от потекло на свещени войни.

Другите приятели на Елъри, естествено, знаеха по-добре.

Щом се отдалечи от генерала, тя пристъпи от крак на крак, издавайки нервността си.