Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Здрави бедра, достатъчно широк ханш. Браво. Ще родиш силни деца, кралице.
Брат Иверн се изкиска и Солис го смъмри.
След малко бяха готови. Принцеса Лирна Ал Ниерен стоеше нагиздена в лонакски дрехи, лицето ѝ омазано с пепел, отдавна немитата ѝ коса висеше на дълги мазни кичури. Давока предложи да я отреже, но Лирна отказа — събра я на опашка и я върза с каишка, за да не ѝ влиза в очите.
— Как изглеждам, лорд-маршале? — обърна се тя към Смолен, понеже знаеше, че от тримата той ще е най-склонен да излъже.
— Великолепно както винаги, ваше височество — увери я той, че и май беше искрен на всичкото отгоре.
— Брат Солис! — извика Иверн и посочи надолу по склона.
Солис заслони с ръка очи да огледа терена.
— Виждам ги. Петдесетина, бих казал.
— По-скоро шейсет — добави Иверн. — Преднината ни е около пет мили.
Лирна проследи погледа им и видя колона от планински кончета, които се движеха по хребета. „Сентари.“
— Добре — каза Давока, обърна се и отново пое нагоре по склона.
— Добре? — извика след нея Лирна. — Какви ги говориш? Нали уж дойдохме тук, за да им избягаме?
Давока отвърна, без да се обръща:
— Не, кралице. Няма такова нещо.
Лирна въздъхна, събра си нещата и тръгна след нея.
По залез най-сетне стигнаха върха, голям кратер, широк половин миля и повече. Дим се издигаше от центъра му във врящи колони, а миризмата на сяра беше толкова силна, че на Лирна ѝ се гадеше. Надзърна над ръба на кратера и видя локви вряща лава, които изхвърляха парчета разтопена скала във въздуха. Само миг по-късно се дръпна панически назад, прогонена от вълните нажежен въздух. Давока седеше на няколко метра от ръба на кратера и гледаше напрегнато към слънцето, което се спускаше зад назъбените върхове на запад. От време на време преместваше поглед към преследвачите им, или по-точно към облака прах, който ги обвиваше и издаваше местоположението им.
— Пригответе си лъковете — каза тя на Солис и Иверн. — Може да се наложи да ги забавим.
— И просто ще си седим тук, така ли? — попита настоятелно Лирна. Полагала бе усилия да държи здраво юздите на избухливия си нрав и се справяше добре, но обстоятелствата бързо подронваха самоконтрола ѝ. — Не трябва ли… знам ли, да продължим напред, бързо?
Давока поклати глава и каза на своя език:
— Нишак ще ни убие, ако направим още една крачка. Трябва да изчакаме благословията му.
Погледна отново към слънцето, изчака го да се скрие напълно зад планината, после затвори очи и започна да напява.
— Ти… — разпени се Лирна, в резултат на което се задави и взе да плюе полепналата в устата ѝ пепел. — На своя бог ли се молиш? Затова ли те последвах дотук, затова ли изложих на риск себе си и тези мъже? За да се молиш за помощ от някакъв въображаем магьосник, който живее в планина?
Давока не ѝ обърна внимание, а продължи да напява със затворени очи.
Лирна беше на косъм да хване лонакската жена за раменете и да ѝ даде да разбере, но си даде сметка за резултата — Давока най-вероятно щеше да я удари в яда си, а Смолен щеше да се почувства длъжен да защити своята принцеса и ситуацията бързо щеше да загрубее. Не ѝ оставаше друго, освен да стои в спускащия се мрак, да гледа и да беснее вътрешно също като вулкана под краката им.
— Тя не се моли, ваше височество — каза Иверн, вперил заинтригуван поглед в Давока. — Брои.
— А според моето броене преднината ни се стопи на триста метра — каза Солис, вперил очи в изкачващите се по склона сентари и стиснал лъка си в ръка. Склоновете се къпеха в оранжево сияние, огненият дъх на вулкана се отразяваше в облаците дим. Солис извади стрела от колчана си, изпъна тетивата и след мигновена пауза, колкото да открие мишена, стреля. Лирна проследи стрелата, видя я как пада сред сентарите, но по нищо не пролича да е наранила някого или да е забавила придвижването им.
Иверн зае позиция вляво от Солис и двамата подхванаха ритмичен обстрел — повтарящи се серии от изпъване, прицелване, изстрелване. На Лирна ѝ се стори, че прашният облак около напредващите сентари се сгъстява, което би могло да е знак, че са понесли жертви. Но и да имаше пострадали сред тях, това с нищо не забави темпото им.
— Не трябва да ме заловят жива — каза тя на Смолен.
Давока спря да брои, изправи се и каза:
— Сентар не те искат жива. — После извика на Солис и Иверн: — Не си хабете стрелите. Вече няма нужда.
— Е, къде е той? — попита Лирна, толкова уморена и отчаяна, че дори гневът ѝ беше притихнал. — Къде е великият лонакски огнен бог, който…