Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Така му викате вие.
— А вие как го наричате?
— Улмеса — отговори на родния си език Давока. Силна и дълбока обич, преведе си Лирна. Обич към човек, който не е от твоята кръв.
— Това ли изпитваш към тях? — премина на лонакски Лирна.
— Понякога, когато не вършат дивотиите, дето ги вършат мъжете.
— Преди години и аз изпитвах същото, дълго време. Към мъж, който ме погледна и видя нещо лошо.
— Значи е бил глупак, а ти си направила добре, че си се отървала от него.
— Не беше глупак, а герой, макар че не се смяташе за такъв. Можехме да управляваме заедно Кралството, двамата, такава беше волята на баща ми. И всичко щеше да е толкова по-лесно.
— Баща ти е бил водач на всички мерим хер, нали така?
— Да. Янус Ал Ниерен, лорд на Азраел и крал завоевател на Обединеното кралство.
— Тогава защо не си се съобразила с желанието му? Да вземеш мъж, когото и без това си искала, и да бъдете крал и кралица?
— Защото не можех да убия брат си, както ти не можеш да убиеш сестра си.
Брат Солис се размърда и стана почти без да вдигне шум, после спря на място при вида на полуголата Давока, прегърнала принцесата на Обединеното кралство.
— Кралицата мръзне — каза му Давока. — Донеси още дърва.
На сутринта се беше възстановила достатъчно да поеме с несигурна стъпка след Давока към една долина и после на север. Даваше си сметка, че лонакската жена е намалила темпото си и често-често се обръща да я погледне, сякаш се бои, че повереницата ѝ всеки миг ще се строполи мъртва на земята. Смолен и Иверн се редуваха да ѝ помагат, пренасяха я през потоци и я подкрепяха — на практика почти я носеха, — когато коленете ѝ омекнеха от изтощение и слабост. Почиваха по-често, кратки, но безценни паузи, по време на които Давока или Солис я караха да хапне от сушеното говеждо и фурмите, които братята носеха със себе си, макар че апетитът на Лирна съвсем се беше изпарил.
— Има нужда от почивка на закрито — каза Смолен по-късно същия следобед. — Не може да върви повече. — В гласа му се долавяше паника, в очите — силна тревога.
— Не говори от мое… — понечи да възрази Лирна, но млъкна по средата, задавена от пристъп на кашлица.
Давока погледна въпросително Солис. Брат-командирът кимна неохотно.
— Още две-три мили в тази посока — каза Давока и посочи на изток с копието си. — Село. Ще се подслоним там.
— Безопасно ли е? — изграчи Лирна.
Давока побърза да отклони поглед и това бе достатъчно красноречив отговор само по себе си.
Селото представляваше няколко десетки каменни постройки, сгушени зад солиден зид. Кацнало бе на върха на хълм с форма на круша, щръкнал над просторна равнина, пресечена от бърза река, която извиваше на юг. Давока спря пред бележещ камък в основата на хълма, където започваше посипана с трошляк пътечка и се катереше нагоре към крепостния зид на селото. Остави копието си на земята с върха напред и зачака.
— Кой клан живее тук? — попита я Солис.
— Сивите ястреби — отговори тя. — Голяма омраза към мерим хер. Много сентари идват от селата на Сивите ястреби.
— Но ти се надяваш да ни помогнат? — попита Лирна на лонакски.
— Надявам се да не поставят под съмнение словото на малесата — отговори Давока на същия език.
Мина почти час, преди портата да се отвори и трийсетина мъже на планински кончета да се спуснат в галоп по склона на хълма.
— Не докосвайте оръжията си — каза Давока на Смолен и братята, когато лонаките наближиха.
Ездачът начело на групата спря на известно разстояние от тях и вдигна ръка да спре и останалите. Беше едър мъж с елече от кожата на кафява мечка и почти целият беше покрит с татуировки — странни символи покриваха в гъста шарка челото, врата и ръцете му. Постоя така, наблюдаваше ги мълчаливо и с безучастно лице, после подкара животното си напред и надвисна над Давока. На колана му висяха бойна тояга и брадва.
— Слуга на Планината — поздрави той на лонакски.
— Алтурк — отвърна тя. — Искам да се подслоня в дома ти.
Едрият мъж подкара кончето си покрай Давока, право към Лирна, която бе приседнала унило на струпаните торби и раници. От Смолен и братята се излъчваше напрежение, видно бе, че ги сърбят ръцете да посегнат към оръжията си.
— Ти си кралицата на мерим хер — каза едрият мъж на езика на Кралството, със силен акцент, но все пак разбираемо. — Чух, че си оставила белег на фалшивата малеса. Сега виждам, че трябва да е било лъжа. — Наведе се напред в седлото, тъмните му очи я претеглиха с гневен поглед. — Ти си слаба.