Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Чакам истината.
— Ако ми позволите…
— Не — казва Фон Румпел. — Сядайте. Знам, че подобната на жираф госпожица е на разположение и ще ви чуе, ако й поръчате.
Заместник-директорът кръстосва и прекръстосва краката си. Вече преваля пладне.
— Можем например да ви покажем скелетите… — опипва почвата той. — Залата по антропология е забележителна. Както и сбирката ни по зоология.
— Искам да видя минералите, които не показвате на широката публика. И най-вече един от тях.
По шията на Хюблен избиват розови и бели петна. Продължава да стои прав. Заместник-директорът, лишен от възможността за други ходове, изважда от чекмеджето си дебел сноп подвързани като брошура листове и се зачита. Хюблен прави крачка, за да напусне кабинета, но Фон Румпел го спира:
— Стойте, докато не изясним темата.
„Чакането — си мисли Фон Румпел — е вид война. Просто приемаш, че нямаш право на поражение.“ Телефонът на заместник-директора иззвънява и той посяга към слушалката, но Фон Румпел вдига ръка и го спира, тъй че апаратът продължава да звъни, десет или единайсет пъти, и утихва. През следващия половин час Хюблен съзерцава връзките на обувките си, заместник-директорът драска от време на време по нещо из ръкописа, Фон Румпел седи като статуя… докато накрая се чува плахо почукване.
— Господа? — казва глас.
— Добре сме, благодаря — обажда се Фон Румпел.
Заместник-директорът казва:
— Имам и друга работа, господин старши сержант.
— Двамата ще стоите тук — казва Фон Румпел, без да повишава тон. Докато не ми покажете онова, за което питах. После всички ще се върнем към важните си работи.
Брадичката на минералога трепери. Вентилаторът отново се включва и изключва. Петминутен таймер, преценява Фон Румпел. Изчаква го да се включи и изключи още един път. После вдига кошницата в скута си. Сочи стола:
— Седнете, професоре. Не се измъчвайте.
Хюблен не сяда. Два часа е и се чува звънът на стотици църковни камбанарии. По улиците вървят хора. Последните есенни листа падат по спираловидните си траектории.
Фон Румпел разстила салфетката в скута си, вади сиренето. Бавно си чупи хляб, ръсейки обилно трохи от хрупкавата кора върху кърпата. Дъвче и почти чува къркоренето на червата им. Не им предлага нищо. Нахранва се и избърсва ъгълчетата на устата си.
— Погрешно сте ме разбрали, господа. Аз не съм звяр. Не съм тук, за да опропастя колекциите ви. Те принадлежат на цяла Европа, на човечеството. Не е ли така? Тук съм за нещо дребно. По-малко и от капачките на коленете ви.
Казва го, вперил взор в минералога. Той отвръща поглед, почервенял от яд.
Заместник-директорът казва:
— Това е абсурдно, господин старши сержант.
Фон Румпел сгъва салфетката, връща я в кошницата и ги оставя на пода. Облизва пръста си и обира една по една трохите от пелерината си. После поглежда заместник-директора в упор:
— Училище „Шарлеман“, нали така? На улица „Шарлеман“.
Кожата около очите на заместник-директора се опъва.
— Нали там учи дъщеря ви? — Фон Румпел се извръща на стола. — И гимназия „Станисла“, доктор Хюблен. Училището на близнаците ви. На улица „Нотр Дам де Шамп“. В момента тези чудесни деца се прибират вкъщи.
Хюблен се подпира на облегалката на празния стол, кокалчетата на ръцете му са побелели.
— Едното с цигулка, другото с виола, така ли е? Дълъг път като за десетгодишни деца. При тези опасни кръстовища…
Помощник-директорът седи като вцепенен. Фон Румпел казва:
— Зная, че не е тук, господа. Дори и последният разсилен не е толкова глупав, че да остави диаманта тук. Но искам да видя къде сте го съхранявали. Искам да видя мястото, за което сте преценили, че е достатъчно сигурно.
Никой от двамата французи не казва нищо. Помощник-директорът се заглежда отново в ръкописа, макар за Фон Румпел да е напълно ясно, че не чете. Към четири почуква секретарката и Фон Румпел отново я отпраща. Ограничил е движенията си до мигане. Заслушан в пулса в сънната си артерия: „туп-туп… туп-туп…“ Други, си мисли той, не биха действали със същия финес. Щяха да прибягнат до металотърсачи, експлозиви, дула на пистолети и мускули. Той използва най-евтиния възможен материал — часовете и минутите.
Удря пет. Светлината започва да се оттича от градините.
— Господин старши сержант, моля ви — казва заместник-директорът. Ръцете му са отпуснати върху бюрото. Вдига глава. — Късно стана. Ходи ми се до тоалетната.
— Импровизирайте — казва Фон Румпел и му посочва с длан металното кошче за отпадъци.
Минералогът се смръщва още повече. Телефонът отново звъни. Хюблен хапе кожичките на ноктите си. По лицето на заместник-директора е изписано страдание. Забръмчава вентилаторът. Навън, в парка, дневната светлина се развива като захарен памук от короните на дърветата. Фон Румпел чака.