Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Случи се нещо удивително. Сянката се сви, отдръпвайки се назад като наранено куче. Лус за пръв път успяваше да направи това.
В другия край на стаята тя срещна погледа на Ариана. Ариана беше наклонила глава на една страна и устата й висеше отворена.
Бележката - тя сигурно още чакаше Лус да прочете бележката.
Мис София изключи светлинната кутия:
- Мисля, че на артрита ми му стига толкова Ад за една вечер- Тя се засмя, насърчавайки изтощените ученици да се засмеят заедно с нея. - Ако всички препрочетете седемте критични есета върху „Изгубеният рай“, които ви дадох, мисля, че ще бъдете повече от подготвени за утрешния изпит.
Когато останалите ученици забързаха да си приберат нещата в чантите и да се измъкнат от стаята, Лус разгъна бележката на Ариана:
Кажи ми, че не ти е излязъл с онзи неубедителен номер „Парил съм се по-рано
Оу. Определено трябваше да поговори с Ариана и да открие какво точно знаеше тя за Даниел. Но първо...
Той стоеше пред нея. Сребристата тока на колана му блестеше точно пред очите й. Тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към лицето му.
Изпъстрените с виолетово сиви очи на Даниел изглеждаха спокойни. Не беше говорила с него от два дни, откакто я беше оставил при езерото. Времето, което беше прекарал далече от нея, сякаш го бе подмладило.
Лус осъзна, че още държи разгъната на чина пред себе си издайническата бележка на Ариана. Преглътна с усилие и я пъхна обратно в джоба си.
- Исках да се извиня, задето си тръгнах така внезапно онзи ден - каза Даниел: звучеше странно официално. Лус не знаеше дали от нея се очаква да приеме извинението му, но той не й даде време да реагира. - Предполагам, че си се върнала благо-получно на сушата?
Тя се опита да се усмихне. Мина й през ума да разкаже на Даниел за съня, който беше сънувала, но за щастие осъзна, че щеше да бъде ужасно странно.
- Как ти се стори занятието за преговор? - Даниел изглеждаше сдържан, скован, сякаш никога преди не бяха разговаряли. Може би се шегуваше.
- Беше истинско мъчение - отговори Лус. Винаги се беше дразнила, когато умни момичета се преструваха, че не схващат нещо, просто защото предполагаха, че едно момче би искало да чуе точно това. Лус обаче не се преструваше: наистина беше мъчение.
- Хубаво - рече Даниел: изглеждаше доволен.
- И на теб ли ти беше омразно?
- Не - каза той загадъчно, и сега на Лус й се прииска да беше излъгала, за да прозвучи по-заинтригувана, отколкото беше в действителност.
- Значи... ти е харесало - каза тя, като искаше да каже нещо, каквото и да е, за да го задържи до себе си, да го накара да продължи да говори. - Какво точно ти хареса в това?
- Може би „хареса ми“ не е точната дума. - След дълга пауза каза: - Изучаването на тези неща... е традиция в семейството ми. Предполагам, че няма как да не почувствам някаква връзка.
На Лус й трябваше известно време да осъзнае напълно думите му. Умът й се насочи към мухлясалия стар склад в приземния етаж, където беше зърнала състоящото се от един-единствен лист досие на Даниел. Досието, в което се твърдеше, че Даниел е прекарал по-голямата част от живота си в Окръжното сиропиталище на Лос Анжелис.
- Не знаех, че имаш някакви роднини - каза тя.
- Защо ти е да знаеш? - каза троснато Даниел.
- Не знам... Тоест, искам да кажа, значи имаш?
- Въпросът е защо изобщо си въобразяваш, че знаеш нещо за семейството ми - или за мен?
Лус почувства как стомахът й се присви. Видя как в разтревожените очи на Даниел проблясва предупреждението: „Внимание, преследвач“. И разбра, че отново беше оплескала нещата с него.
- Ей, Ди. - Роланд се появи иззад тях и сложи ръка на облеченото в тениска рамо на Даниел. - Искаш ли да останеш да видиш дали няма да има още една едногодишна лекция, или ще се чупим?
- Да - каза тихо Даниел, като хвърли към Лус последен кос поглед. - Да се махаме оттук.
Разбира се - очевидно - тя трябваше да хукне още преди няколко минути. Например, още при първото инстинктивно желание да разкрие някакви подробности от досието на Даниел. Един умен, нормален човек щеше да отклони разговора или да смени темата с нещо съвсем не толкова странно, или най-малкото да си държи затворена голямата уста.
Но... Ден след ден Лус доказваше, че - особено когато ставаше дума за Даниел - беше неспособна да направи каквото и да било, което влизаше в категорията „нормално“ или „умно“.
Наблюдаваше как Даниел се отдалечава заедно с Роланд. Даниел не погледна назад, и всяка стъпка, с която се отдалечаваше от нея, я караше да се чувства все по-странно и по-странно са-мотна.
Където има дим
- ГУакво чакаш? - попита Пен едва миг след като Даниел си беше тръгнал заедно с Роланд. - Да вървим. - Тя дръпна Лус за ръката.