Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
- Какво? - попита той: прозвуча нервно.
- Нищо.
-Лус.
- Не мога да си го избия от главата - каза тя, като се претърколи на една страна, за да го погледне в лицето. Още не се чувстваше достатъчно стабилна, за да се изправи до седнало положение. - Това чувство, че те познавам. Че те познавам от известно време.
Водата се плискаше леко в скалата, оплисквайки пръстите на краката на Лус, които се полюшваха над ръба. Беше студена и кожата на прасците й настръхна. Най-сетне Даниел проговори:
- Това не го ли обсъдихме вече? - Тонът му се беше променил, все едно се опитваше да отмине думите й със смях. Звучеше като момче от „Доувър“: надут, вечно отегчен, самодоволен. -Поласкан съм, задето ти се струва, че сме имали такава връзка, наистина. Но не е нужно да си измисляш някаква забравена история, за да накараш някое момче да ти обърне внимание.
Не. Той мислеше, че тя лъже за това странно чувство, което не можеше да пропъди, и смяташе, че го прави, за да го сваля, така ли? Тя стисна зъби, унизена.
- За какво ми е да си измислям това? - попита тя, като присви очи на слънцето.
- Ти ми кажи - рече Даниел. - Не, всъщност, недей. Няма да има никаква полза. - Той въздъхна. - Виж, трябваше да ти кажа това по-рано, когато започнах да виждам знаците.
Лус седна. Сърцето й биеше бясно. Даниел също виждаше знаците.
- Знам, че те отблъснах тогава в гимнастическия салон -каза той бавно, като накара Лус да се наведе напред, сякаш можеше да изтегли думите по-бързо. - Трябваше просто да ти кажа истината.
Лус чакаше.
- Опарих се от едно момиче. - Той пъхна ръка във водата, издърпа едно цветче на лилия и го смачка в ръцете си. - Момиче, което наистина обичах, не много отдавна. Не е нищо лично, и не искам да те пренебрегвам. - Той вдигна очи към нея, и слънцето се показа през капчица вода в косата му и тя заблестя. - Но не искам и да храниш твърде големи надежди. Просто не търся връзка с никое момиче, не и в скоро време.
Ами!
Тя извърна поглед, нататък към неподвижната, тъмносиня вода, из която само преди минути се бяха смели и пляскали. По езерото вече не личаха знаци от това забавление. Нито пък по лицето на Даниел.
Е, Лус също се беше парила. Може би ако му разкажеше за Тревър и колко ужасно беше всичко, Даниел щеше да заговори свободно за миналото си. Но пък и тя вече знаеше, че не би могла да понесе да слуша за миналото му с друго момиче. Мисълта за него и друго момиче - тя си представяше Габ, Моли, монтаж от усмихнати лица, големи очи, дълги коси - беше до-статъчна, за да й се догади.
Историята му за тежка раздяла би трябвало да оправдава всичко. Но не беше така. Даниел се държеше толкова странно с нея още от началото. Един ден й показваше среден пръст, преди още да са се запознали, а на следващия я предпазваше от падащата статуя в гробището. Сега я беше извел тук край езерото - насаме. Държеше се толкова противоречиво.
Главата на Даниел беше сведена, но очите му я гледаха втренчено.
- Отговорът не е достатъчно добър ли? - попита той, почти сякаш знаеше какво си мисли тя.
- Все още имам усещането, че има нещо, което не ми казваш - призна тя.
Лус знаеше, че всичко това не можеше да се обясни задоволително с едно тежко сърдечно разочарование. Имаше опит в тази област.
Той беше с гръб към нея и гледаше към пътеката, по която бяха стигнали до езерото. След малко се засмя горчиво:
- Разбира се, че има неща, които не ти казвам. Та аз едва те познавам. Не съм сигурен защо мислиш, че ти дължа каквото и да било. - Той се изправи на крака.
- Къде отиваш?
- Трябва да се връщам - каза той.
- Не си отивай - прошепна тя, но изглежда той не я чу.
Тя гледаше, дишайки задъхано, докато Даниел се гмурна във водата.
Той се появи на повърхността някъде далече и заплува към брега. Хвърли поглед назад към нея веднъж, някъде по средата на пътя, и решително й помаха за сбогом.
Сърцето й трепна, щом той изви ръце в кръг над главата си в съвършено движение в стил бътерфлай. Колкото и празна да се чувстваше отвътре, не можеше да не му се възхити. Толкова чисто, толкова леко, че почти не изглеждаше като плуване.
За нула време той беше стигнал до брега, като направи разстоянието между тях да изглежда много по-късо, отколкото се струваше на Лус. Беше толкова плавен и спокоен, докато плуваше, но нямаше начин да стигне до другия край толкова бързо, освен ако наистина не бе порил водата.
Толкова ли неотложно трябваше да се махне от нея?
Тя загледа - изпълнена с объркваща смесица от дълбоко смущение и още по-дълбоко изкушение - как Даниел се повдигна и излезе отново на брега. Сноп слънчева светлина се вряза през дърветата и обрамчи силуета му с бляскаво сияние, и Лус трябваше да примижи при гледката пред очите си.