Пазачът на фара [bg]

Настроението в къщата бе странно още от сутринта. Карл и Юлиан се редуваха да ходят до фара и сякаш страняха от нея. Никой от двамата не я поглеждаше в очите.

Другите като че ли също усещаха заплахата, която витаеше във въздуха. Присъствието им бе по-осезаемо от обикновено, появяваха се внезапно и също така внезапно изчезваха. Удряха се врати, а на втория етаж се чуваха стъпки, които затихваха, щом тя се качеше горе. Знаеше, че искат да й кажат нещо, но не разбираше какво. На няколко пъти усети дихание до бузата си, както и докосване по ръката или рамото. Допирът бе лек като перце и веднага щом изчезнеше, Емели имаше чувството, че си го е въобразила. Но знаеше, че е също толкова истински, колкото чувството, че трябва да избяга оттук.

Загледа се с копнеж към леда. Може би трябваше да си пробва късмета. Веднага щом си го помисли, усети ръка на гърба си, която сякаш я буташе към вратата. Може би това искаха да й кажат? Че трябва да тръгне, докато още има време? Но нямаше смелостта да го направи. Не можеше да си намери място. Обикаляше нервно из къщата, чистеше, шеташе и опитваше да не мисли. Като че отсъствието на злите погледи беше по-зловещо и страшно от самите погледи.

Навсякъде около нея другите се опитваха да привлекат вниманието й. Опитваха да я накарат да се вслуша в тях, но колкото и да се мъчеше, Емели не можеше да ги разбере. Усещаше ръцете, които я докосват, чуваше стъпките, които я следват нетърпеливо където и да отиде. Долавяше прошепнати думи, които се смесваха и ставаха неразбираеми.

Когато настъпи вечерта, Емели трепереше от главата до петите. Знаеше, че Карл скоро ще поеме първата смяна във фара, и бързаше да приготви вечерята. Пържеше солената риба, без да мисли. Тръгна да излива водата от картофите, но ръцете й така се тресяха, че за малко да се попари.

Седнаха на масата и внезапно тя чу трополене на горния етаж. Шумът звучеше все по-силно, с все по-бързо темпо. Карл и Юлиан, изглежда, не го чуваха, но все пак се въртяха неспокойно на кухненския диван.

– Извади пиенето – каза Карл и кимна към шкафа, където държаха алкохола.

Емели не знаеше какво да направи. Макар че често се прибираха от кръчмата пияни като свине, те рядко вадеха бутилката вкъщи.

– Дай пиенето, казах! – повтори Карл и Емели рязко се изправи.

Отвори шкафа и взе бутилката, която беше почти пълна. Сложи я на масата и извади две чаши.

– Ти също ще пиеш – каза Юлиан.

Очите му светеха с блясък, от който я побиваха тръпки.

– Не знам – заекна тя.

Предпочиташе да не пие твърд алкохол. На няколко пъти бе опитвала съвсем малко и реши, че не й харесва.