Пазачът на фара [bg]

Храната, която Гунар й бе донесъл, започваше да свършва. Но тя се въздържаше да се обади на родителите на Мате. Не искаше да мисли за него и за това колко го е разочаровала.

Ани замига, за да прогони сълзите. Реши да изчака с обаждането до утре. Засега със Сам имаха достатъчно, за да се справят. Все пак не ядяха много. Все още се налагаше да го храни като бебе. Даваше му всяка хапка насила, а после по-голямата част излизаше обратно навън.

Потрепери и обви тялото си с ръце. Макар че навън всъщност не беше студено, тя имаше чувството, че вятърът, който свистеше над острова, минава право през стените на къщата, през дебелите й дрехи и през кожата, за да стигне до скелета й. Облече си още един дебел плетен пуловер. Това беше пуловерът, който баща й винаги носеше, когато ходеше за риба. Но дори той не помогна. Сякаш студът идваше отвътре.

Родителите й не биха одобрили Фредрик. Знаеше това още когато го срещна. Но потискаше това усещане. Те умряха и я оставиха сама, така че какво право имаха да влияят на живота й? Дълго време се чувстваше именно така. Изоставена.

Баща й умря първи. Един ден получи инфаркт, свлече се на пода и никога повече не се изправи. Лекарят ги утеши, че смъртта е настъпила мигновено. Три седмици по-рано майка й бе получила присъдата си. Рак на черния дроб. Живя още половин година след това, преди да заспи завинаги, като за пръв път от няколко месеца на лицето й бе изписано спокойно, почти щастливо изражение. Ани беше до нея, когато тя умря. Държеше ръката й и опитваше да чувства това, което трябваше да чувства. Тъга и мъка. Вместо това бе изпълнена с гняв. Как можеше да я оставят сама? Имаше нужда от тях. Те й даваха сигурност, те бяха прегръдката, в която можеше да се сгуши всеки път, след като направи нещо глупаво, нещо, което да ги накара да поклатят глава и нежно да кажат: „Ох, Ани...“. Сега кой щеше да я държи под око и да обуздава дивия й характер?