Среднощният диамант [bg]

Приближих се и примижах към тъмнината навън. На стената на къщата беше подпряна дървена решетка за пълзящи растения — крехка, но вероятно можеше лесно да издържи тежестта на едно момиче. Загледах се в нея: умът ми се въртеше като вихър. Разумният — безопасният — вариант беше да изчакам, докато видя отново Айана. Но доколкото знаех, тя имаше свободен ден и утре. И на другия ден. Кога изобщо щях да съобщя тази новина на Грант? Никой не ми беше казал какво да правя в тази ситуация.

Взела решение, се промъкнах обратно до стаята си. Тършувайки опипом в тъмното, се вмъкнах в лека вълнена рокля и прибрах косата си с фиби, за да не пада върху лицето ми. На излизане от стаята се загърнах в една роба, в случай че в коридора се сблъскам с някого, който искаше да узнае защо съм облечена и още будна. Но нямаше нужда. Всички на този етаж спяха или скоро щяха да заспят.

Отворих беззвучно вратата на таванското помещение. Отгоре блесна лунна светлина, осветявайки стълбите като вълшебна пътека. Качих се и отворих със сила резето на прозореца, за да видя по-добре решетката. Стара, но определено достатъчно здрава, за да мога да се спусна по нея. Никакви пазачи в задния двор. Това беше шансът ми. Свалих халата и вдигнах крак върху перваза на прозореца, готова да направя скока. Студен вятър ме накара да потръпна, напомняйки ми, че пролетта още не е дошла. В бързината не си бях взела връхна дреха.

За късмет, зад гърба ми имаше безбройни камари от допълнително облекло и аксесоари. Спомних си как мистрес Кълпепър нареди да приберат на склад някои от дрехите, които бяхме носили по време на плаването. Тук ли се бяха озовали в крайна сметка онези тежки наметки? Отворих всички кутии една по една и намерих гребени, обувки и гривни, но не и наметки. Бях почти накрая, когато се натъкнах на кутия с перуки. Понечих да затворя и нея, а после се улових да мисля за Грант, маскиран като прегърбен и посивял работник.