Третият близнак [bg]

Ами ако не успееше?

Порки бе по-висок и по-тежък от Стив и сигурно изпечен уличен побойник. Стив обаче бе в по-добра форма и движенията му щяха да са по-бързи, но пък не беше удрял никого в гнева си от седем години насам. В по-голямо пространство Стив може би щеше бързо да измори Порки и да се измъкне от битката почти невредим, но тук, в килията, щеше да се лее кръв, независимо от това кой е победил. Ако детектив Аластън бе казал истината, през последните двайсет и четири часа Порки вече бе проявил инстинкта си на убиец. А аз имам ли инстинкт на убиец, запита се Стив. И съществува ли изобщо такова нещо, наречено инстинкт на убиец? Едно време малко остана да умъртвя Тип Хендрикс. Това означава ли, че съм същият като Порки?

Като помисли какво би означавало да победи Порки, Стив потрепери. Представи си едрия мъж проснат на пода, потънал в кръв, а той — надвесен над него, както се бе надвесил над Тип Хендрикс, и гласа на Спайк: Боже всемогъщи, май е мъртъв. Не, по-добре да се остави да го набият.

А може би просто трябва да се държи пасивно. Вероятно е по-безопасно да се свие на пода и да остави Порки да го рита, докато се измори. Но Стив не знаеше дали може да го направи.

Затова сега седеше с пресъхнало гърло и туптящо сърце, вперил поглед в спящия психопат, прехвърляйки през ума си различни варианти на сбивания, които винаги губеше.

Според него това бе номер, който ченгетата често използваха. Спайк, надзирателят, не приличаше на човек, който го намира за нещо необичайно. Може би, вместо да бият хората в стаята за разпити, за да ги накарат да признаят, те оставяха другите заподозрени да им вършат работата. Стив се запита колко ли хора са признали престъпления, които не са извършили, само и само да не прекарат една нощ в килия с някой като Порки.

Никога няма да забравя това, закле се той. Започнеше ли като адвокат да защитава хора, обвинени в някакво престъпление, никога нямаше да приема самопризнанието като улика. Представи си как се изправя пред съдебните заседатели. „Едно време и аз бях обвинен в престъпление, което не бях извършил, но бях съвсем близко до самопризнанието — ще каже той. — Бил съм там и знам какво е.“

После се сети, че ако го признаят за виновен и го осъдят, ще го изхвърлят от училището по право и никога нямаше да му се наложи да защитава, когото и да било.

Повтаряше си непрекъснато, че няма да го осъдят. Тестът на ДНК-то щеше да изясни всичко. Някъде около полунощ го бяха извели от килията, бяха му сложили белезниците и го бяха откарали в болницата „Мърси“, на няколко преки от управлението. Там даде кръвна проба, от която щяха да извлекат неговата ДНК. Попита сестрата колко време е необходимо за този тест и с огорчение научи, че резултатите няма да са готови по-рано от три дни. Върна се в килията, сломен духом. Пак го сложиха при Порки, който, за голямо негово облекчение, все още спеше.