Знакът на жрицата [bg]

Слепоочията ми туптяха и така ми се повдигаше, сякаш вътрешностите ми бяха живи. Какво ли щеше да направи Валдрако, ако този път повърнех върху хубавото му филцово яке.

— Погледни ме! — казах аз, малко по-уверено този път. Главата ме болеше толкова силно, че едва гледах, но чух как хъркащото дишане на скитника се учести и той се задъха. Знаех, че този път бе попаднал под властта и на погледа, и на гласа ми.

— Попитай го какво прави тук — заръча Валдрако, поуспокоен, задето рядката му птичка отново бе започнала да му се подчинява. — Защо се е бил промъкнал в оръжейната?

— Студен метал и саби блестящи, сирака попитай цената каква е. Огън и кръв е тя, о Боже, а дали мъртвецът да плати ще може? — изхриптя скитникът.

Това бе поредният му брътвеж. Но когато произнесе думата „меч“, между нас се случи нещо. Видях го да държи меч, видях и противника му. Оръжията се удариха с напевен звук.

— Животът на скитника труден е много, грош му дай и засити го отново. Ако всичко за себе си къташ и пазиш, животът негов ти ще погазиш…

Мечът от ръката му изчезна. Сега тя бе протегната напред с отворена, празна и умоляваща длан. Но мечът беше там. Някога този скитник го бе държал и умееше да се бие с него. Опитваше се да скрие истинското си минало зад римите, но Валдраку бе прав, това не бе просто един окаян, малко луд бродяга.

— Кажи ми… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Не, престани — промълви той много тихо и спокойно. — Престани. Това, което правиш, е грешно и трябва да спреш.

Мислите ми се щураха насам-натам, после изведнъж главата ми се изпразни. Нещо вътре в мен се скъса като струна на лютня, когато я дръпнеш прекалено силно. Аз паднах на колене на земята и не можех да се изправя, колкото и да ме буташе Сандор.

— Лошо ми е — прошепнах аз. — Не мога.

Нещо се бе пречупило, усещах го толкова ясно, сякаш бе кост. Не можех да направя това, за което ме молеше, също както нямаше да мога да ходя, ако бях със счупен крак. Дори от самата мисъл ми причерняваше. И аз повърнах цялата закуска, която Марте с толкова усилия ме бе накарала да изям.

Валдрако се дръпна от мен и изруга погнусено.

— Деца! — каза той със същата интонация, с която другите хора изричат думата „хлебарки“.

— Май наистина е болна — каза Сандор предпазливо. — Искам да кажа, че дори момичетата не повръщат без причина.

— Не — отвърна Валдрако студено. — Не го правят. Заведи я горе в леглото. Ще пробваме отново утре. И намери Антон, ще ми трябва медальонът, който носеше на врата си.