Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Да.

— Добре. Започвате от днес. Имам на разположение още един час, така че бихме могли да пием кафе и да ви запозная с някои практически подробности, които ще са ви от полза.

— С удоволствие.

— Вие ги наглеждайте, а аз ще донеса кафето.

Фрида остана при тях. Руди седеше кротко в скута й, докато тя с любопитство наблюдаваше другите две деца. През повечето време те не си обръщаха внимание, но имаше и кратки моменти, в които всеки като че ли забелязваше присъствието на другия. В един такъв момент Итън протегна ръката си и докосна косата на Там, която беше къдрава и с портокалов цвят, все едно огнени пламъчета обвиваха главата й. Тя изобщо не приличаше на майка си. Бриджит се върна в стаята и подаде на Фрида чаша кафе.

— Какво ще правите с тях днес? — попита я тя.

— Мисля си дали да не ги заведа в някой гробищен парк.

— В гробищен парк!

— Днес е слънчево и топло. Мисля, че наблизо има един, където бихме могли да се поразходим и да си направим пикник. В колко часа ще се върнете?

— Късно. Но Ал ще се прибере в пет и половина или шест. Това удобно ли е за вас?

— Напълно. — Фрида отпи глътка от кафето си, което беше силно и ароматно. — Санди често ли идваше тук?

— Да. А вас защо ви интересува? — В гласа на Бриджит отново се усети хладина.

— Защото има нещо общо помежду ни и това е Санди — отвърна Фрида. — И двете сме го познавали.

— Той е мъртъв.

— Той е мъртъв, но…

— Убит. Печално известен. И сега хора, които не са го виждали цяла вечност…

— Такива като мен.

— … като вас, като безброй други, изведнъж започват да говорят с възхищение за него. Най-добре е да си гледат работата.

— Гневна сте.

— Да, гневна съм — гневна съм, защото сега, когато вече го няма, всеки твърди, че е бил най-добрият му приятел.

— Бих добавила, че се гневите просто защото той е мъртъв.

— Моля?

— Гневите се просто защото той е мъртъв — повтори Фрида. Тя си напомни, че в момента е Карла, бавачката, но не се чувстваше по този начин. Усещаше гнева на Бриджит, който струеше от нея като гореща пара и караше бузите й да пламтят. Видя как Там издърпа един куп панделки от червена картонена кутия и ги подаде на Итън, който ги задържа между пръстите си със съсредоточен вид. — Защото вече го няма тук.

— Искате ли тази работа?

— Да се грижа за децата ви ли?

— Защото ако я искате, ще трябва да престанете да питате за Санди. Вече преживях достатъчно. Оставете го на мира. А също и мен.

Денят беше влажен и горещ, но в гробищния парк беше полутъмно и прохладно. Слънчевата светлина се процеждаше през листата и падаше върху надгробните камъни, много от които бяха покрити с мъх и надписите им трудно се четяха. Навсякъде имаше буйна растителност и къпинови храсти, които през есента щяха да се отрупат с плод. Въздухът се огласяше от птичи песни. Лондон сякаш беше много далеч, въпреки че ясно се долавяше шумът от уличното движение. Фрида возеше Руди в количката, а Там и Итън шумно играеха на криеница. После всички седнаха на едно повалено дърво, за да си изядат обяда.