Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Никога повече не искам да те виждам — изръмжа той. — Чуваш ли?

Фрида не разбра, че трябва да отговори.

— Попитах те дали ме чуваш.

— Чувам те — отвърна тя.

Мъжът я подържа за яката още няколко секунди, след което я пусна и я шляпна леко по бузата. После си влезе вътре и затвори вратата.

Фрида се върна в жилището си. Порови в джоба на якето си и намери две банкноти — от двайсет и от пет лири. Имаше и четири монети от една лира и още няколко дребни монети. Постоя малко, докато събере мислите си, а после излезе, спусна се надолу по стълбите и се отправи към улицата. Имаше нужда да се поразходи, за да насочи гнева си към нещо по-полезно. Повървя по различни улици, мина през един парк, покрай едно гробище, покрай железопътен мост с халета за ремонт на автомобили под сводовете. Изведнъж спря и се огледа. Беше вървяла, без да вижда и да чува абсолютно нищо. Дори мислите й бяха разнопосочни. Опита се да се ориентира. За момент си помисли, че се е изгубила, но с известно усилие и лутане успя да намери обратния път до квартирата си.

Спомни си, че не беше яла, но вече не беше гладна. Легна си полуоблечена, но часовете минаваха, а сънят все не идваше. На метри от нея беше онзи мъж: тя още усещаше ръката му на врата си и тежкия му дъх в лицето си. По едно време се пресегна за часовника си и видя, че е два и половина. Помисли си дали да не стане, да излезе навън и отново да се разходи по улиците, както неведнъж го беше правила в мигове като този. Вместо това продължи да лежи в тъмното и да размишлява върху процеса на заспиването и как човек се оставя да потъне в блаженството на съня. Запита се как хората успяват да го постигнат, как тя самата успяваше да го постигне преди. Замисли се за всички онези — в Лондон и навсякъде по света — които поне веднъж на ден имаха нужда да се усамотят и да поспят.

После сигурно беше заспала, защото изведнъж се стресна и се събуди. Погледна часовника си. Трябваше да побърза. Стана, съблече се и се изми под слабата струя на душа. После навлече други дрехи, излезе тичешком от квартирата и се качи на влака до мястото, където живееше Саша. Билетът й струваше три лири и й останаха малко повече от двайсет и шест лири. Замисли се за хората, които всеки ден правеха подобни изчисления и за които всяка лира беше ценна, всяко пътуване с влак или автобус натоварваше ежедневните им разходи и които си правеха сметка за всяка чаша кафе, изпита в някое кафене. Животът изглежда по друг начин — твърде несигурен и напрегнат — когато човек не знае как ще изкара до края на седмицата. Тя отлично знаеше това, но сега реално го почувства. Спомни си времето, когато беше на шестнайсет — без пари, сама в целия свят. Като че ли се беше върнала пак там, в дните, когато нямаше нищо.