Похищението на Ани Торн [bg]

— Супер — сумтя с натежали като олово клепачи.

— Сигурен ли си? — поглежда ме внимателно тя. — Защото приличаш на сдъвкан и изплют.

— Именно това е ефектът от добре прекарания уикенд.

— Да, предполагам, когато с годините махмурлукът започне да се преодолява по-трудно.

— Какво ми е на годините? — продължавам да влача нозе по коридора.

— А, нищо, просто съм чувала разни неща за средната възраст — кризи, прегледи на простатата и други такива.

— Ти наистина си слънчев лъч в сивото ми понеделнишко утро.

— Чакай, още не съм ти казала най-доброто.

— Да предположим, че вече си стигнала кулминационната си точка.

— О, щеше да разбереш, ако бях стигнала кулминационната си точка — смигва ми тя.

— Съмнявам се. На моята възраст…

Тя се засмива — тих, плътен смях, който действително успява донякъде да разсее мрачното ми настроение.

Защо тогава ме е излъгала?

Тъкмо се мъча да измисля начин да я попитам, когато един деветокласник с прическа и униформа на границата на допустимото се задава на пълна скорост иззад ъгъла. Той плъзва подметки по пода и едва успява да спре, преди да се блъсне в нас.

— Някой да ти е споменавал, че тичането по коридорите е забранено? — питам строго.

— Съжалявам, сър, но трябва да отидете до тоалетната.

— Вече ходих сутринта, благодаря.

— Какво се е случило? — намесва се Бет, като ме поглежда.

Младежът се повърта неспокойно.

— Просто идете и вижте сами.

— Няма ли да ни осветлиш малко повече? — питам.

— Става въпрос за Хърст. Вкарал е някакво момче там и…

Той замлъква. Никой ученик не иска да мине за доносник.

— Добре. Ще се заемем. — Кимвам му в знак, че може да си върви. — И не се безпокой, не сме чули нищо от теб.

Той благодарно продължава надолу по коридора, а аз се обръщам към Бет.

— Отиде ми сутрешното кафе — въздъхва тя.