Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Но това не можеше да продължава, не и докато войната вилнееше наоколо и сякаш дори самият Господ бе свалил защитата си от тях и ги бе оставил уязвими като мравки, пресичащи натоварена магистрала. Разнесе се гласът на Полин, която призоваваше всички в салона.

Джоан, която, изглежда, се бе приземила преди малко, дотича с пребледняло лице.

— Онър загина – каза просто тя.

— Не – Скай поклати глава. – Не може да бъде. Не и още една.

— Вярно е – каза Полин с напрегнат глас, докато влизаше зад Джоан.

— Напоследък някой все катастрофира в хълмовете – прошепна Джоан ужасната истина.

— Тази сутрин загинаха петима пилоти от ТСВВС – продължи Полин. – Онър, плюс четирима мъже.

— Петима? – повтори Скай, като очакваше Полин да я опровергае; да каже, че Скай не е чула добре.

Вместо това Полин продължи:

— Слой инверсия покрива почти цяла Англия. Невъзможно е да се излезе от него.

Както и за много други неща, за смъртта на Онър не трябваше да се говори. Докато обучението на жените да пилотират нови модели самолети бе свързано с вербални инструкции, въпросът как да се справят със смъртта не се обсъждаше, но по някакъв начин всички знаеха как. Не можеха един ден да говорят как техен приятел е загинал в самолет и на следващия да седнат в пилотската кабина. Това щеше да ги сломи. Но нима всички те не бяха донякъде сломени, помисли си Скай.

Вечерта, когато жените излязоха от транспортната база след дългия и мълчалив следобед, Джоан каза:

— Не мога да понасям как всички стоим и не говорим за това.

— Приказките няма да я върнат – каза Роуз.

Навън денят отстъпваше пред нощта и всичко изглеждаше пепеляво – нюанс, който точно копираше цвета на лицето на Джоан.

— Елате с мен – каза Скай и пое не към централната порта, а към пистата, мястото, където полетът започваше и където се предполагаше, че приключва.

Скай хвана ръцете на Джоан и на Роуз и трите жени застанаха върху чакъла и загледаха нагоре небето, на което бяха дали своята Онър. Дар, от който то нямаше нужда, но все пак бе приело.

Заваля ситен дъжд като онзи, който нежно росеше понякога в слънчев юлски ден, дъжд, след който непременно се появяваше дъга. Мокреше лицата им така, както сълзите не успяваха.

След това дъждът спря също така внезапно, както бе започнал, но за дъга нямаше слънце, а слабата светлина на лунния полумесец не можеше да предизвика това природно явление. Така че Роуз запя песента за онова вълшебно място над дъгата, където имало само сини безоблачни небеса.

Ако можеше небесата винаги да бъдат сини, помисли си Скай и хвана по-силно ръцете на приятелките си. Да нямаше облаци, нито бури, нито слоеве инверсия, само звезди и пойни птици и приказна страна, където никога нямаше война и никой не умираше и мечтите на всички се сбъдваха.

Затвори очи и се заслуша в гласа на Роуз, който се прекъсна, когато гърлото й се сви и не можеше вече да произнася думите. Лицата на всички бяха мокри, но не от дъжда.

Тринайсета глава