Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— И така, какво ще правим днес?
Свлякох се отново на леглото и взех туристическия справочник.
— Можем да разгледаме внушителния Форт Уилям, прелестната джамия Находа, която между другото е съвсем същата, само че в уголемен вид, както гробницата на Акбар, който и да е този Акбар, после да прекосим отново реката и да се разходим из ботаническата градина.
— Ужас! Колко е горещо! — възкликна Амрита.
Беше се преоблякла в къси панталони и тениска, отпред пишеше: „МЯСТОТО НА ЖЕНАТА Е В ПАЛАТА… И В СЕНАТА“. Запитах се какво ли ще си помисли Чатерджи, ако я види в тези дрехи.
— Можем да отидем до мемориала „Виктория“.
— Обзалагам се, че там нямат дори вентилатори заяви Амрита. — Къде ли е малко по-прохладно?
— В някое кафене?
— Неделя е.
— А, да. Тъкмо смятах да те питам. Защо в индуистка страна всичко е затворено в…
— В парка! — възкликна Амрита. — Можем да се поразходим в градската градина при хиподрума, който видяхме от таксито. Там сигурно подухва ветрец.
Аз въздъхнах.
— Да опитаме. При всички положения е по-прохладно, отколкото тук.
Там не беше по-прохладно. Отвсякъде към нас на малки групички се стичаха просяци, които ни напомняха болезнено за безумието от сутринта. Те не се обезсърчаваха дори от това, че от време на време плисваше проливен дъжд. Отдавна бях из празнил джобовете си от дребни монети, но те само ставаха още по-настойчиви и гръмогласни. Платихме две рупии, за да се спасим в зоологическата градина в парка. Там по клетките имаше само няколко животни, които, изплезили от жегата езици, окаяно клатеха насам-натам опашки, за да отпъдят рояците насекоми. Миризмата на зоологическата градина се сливаше с възсладката воня на нечистотии откъм един от притоците на реката, който течеше покрай парка. Посочихме на Виктория един уморен тигър и няколко намусени маймуни, но бебето не искаше друго, освен да се сгуши до влажната ми риза и да поспи. Когато отново плисна дъжд, се скрихме в малък павилион и там заварихме шест-седемгодишно момченце, което наглеждаше пеленаче, сложено направо върху напукания камък. Малчуганът махаше от време на време с ръка, за да разгони мухите, кръжащи над лицето на бебето. Амрита се опита да го заговори, но той продължи да клечи мълчаливо и да я гледа, вторачено с големите си кафяви очи. Тя сложи в дланта му няколко рупии и една химикалка, после си тръгнахме.
Бяха пуснали тока в хотела, но климатикът, който се задъхваше, не бе охладил кой знае колко стаята. Амрита си взе първа душ, а аз точно бях свалил подгизналата си риза, когато на вратата се почука силно.
— Ах. Господин Лучак! Namastey!
— Namastey, господин Кришна.
Продължих да стоя на вратата — да не би той да влезе.
— Успешно ли приключи начинанието?
— Да, благодаря.
Гъстите вежди се извиха на дъги.
— Но не сте чели поемата на господин Дас, така ли?
— Още не.
Приготвих се Кришна да ми поиска да му дам за малко ръкописа.
— Да, да. Не искам да ви притеснявам. Искам да ви дам това преди срещата ви с господин М. Дас.
Кришна ми подаде намачкан книжен плик.
— Нямам намерение да се срещам с…
— Да, да. — Индиецът сви рамене така, че се загъна от кръста нагоре. — Но знае ли човек? Довиждане, господин Лучак.
Стиснах протегнатата му ръка. Още преди да съм погледнал в плика, Кришна тръгна, свирукайки, към асансьорите.
— Кой беше? — извика от банята Амрита.
Седнах на леглото.
— Кришна — отговорих и отворих плика.
Вътре имаше нещо, увито на хлабав вързоп от парцали.
— Какво иска?
Втренчих се в нещото в ръцете си. Беше автоматичен пистолет: метален, хромиран, мъничък и лек като пистолетчетата с кабзи, с които съм си играл като дете. Но цевта си изглеждаше съвсем истинска и когато разбрах как да махам малката пачка патрони, видях, че и те са съвсем истински. По дръжката със ситни букви пишеше: „ДЖУЗЕПЕ. 25-и КАЛИБЪР“.
— Да го вземат мътните — изругах тихо.
— Попитах: „Какво иска?“ — извика Амрита.
— Нищо! — изкрещях аз и се огледах. С четири крачки се озовах при гардероба. — Просто да се сбогува.
— Какво ми каза сега?
— Нищо.
Пъхнах поотделно пистолета и пачката в плика, омотах ги здраво в парцалите и метнах плика чак в дъното на рафта над закачалките.
— Промърмори нещо — каза Амрита, след като се появи от банята.
— Просто се опитвах да те накарам да побързаш — отговорих аз и облякох зелена тениска и бежов панталон, които извадих от гардероба, после затворих вратата.
Поръчахме за пет без петнайсет сутринта такси, което да ни откара на летището, после си легнахме рано. Лежах буден с часове и след като зрението ми свикна с тъмнината, наблюдавах как от нея бавно изникват очертанията на мебелите.