Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Виктория също се пресегна към монетите. Аз стегнах здраво връвта в горния край на торбата и погледнах Амрита.
— Е — рекох й. — Трябва да решим какво да правим.
— Тръгвай, аз след теб, драги ми господине.
Като малък не си представях по-голяма сграда от „Мърчъндайз Март“14 в Чикаго. После, в края на шейсетте, имах възможност да видя отвътре производствените халета към космическия център „Кенеди“. Приятелят, който ме развеждаше, ми обясни, че в някои дни в халето се образували облаци.
Железопътната гара Ховра бе по-внушителна.
Беше построена наистина с голям размах. Още щом влязохме вътре, видяхме десетина коловоза, пет спрени локомотива, няколко, които бълваха пушек, множество търговци зад колички с какви ли не неща по тях, над които на струйки се виеше пара, хиляди плувнали в пот, блъскащи се хора, други хиляди, които бяха насядали, спяха или готвеха — живееха там, и невъобразима какофония, толкова оглушителна, че човек, и да изкрещеше, не можеше да се чуе, камо ли да мисли. Ето какво представляваше железопътната гара Ховра.
— Майко мила! — възкликнах аз.
На няколко метра от главата ми имаше подпора със самолетно витло, което размърдваше бавно задушния въздух. Десетки такива вентилатори добавяха тътена си към морето от шумове.
— Какво? — извика Амрита.
Виктория се сгуши до гърдите на майка си.
— Нищо!
Тръгнахме безцелно, като си проправяхме път през навалицата. Амрита ме подръпна за ръкава и аз се наведох, за да чуя какво ми говори.
— Дали да не изчакаме господин Чатерджи и господин Гупта?
Поклатих глава.
— Нека сами си намерят монети от половин долар с образа на Кенеди.
— Какво?
— Нищо.
При нас дойде ниска жена. Върху гърба й имаше нещо, което може би й беше съпруг. Гръбнакът му беше жестоко изкривен, едното му рамо стърчеше от средата на гърбица, краката му приличаха на пипала без кости, които се губеха в гънките на сарито на жената. Към нас се протегна черна ръка, в която имаше повече кости, отколкото плът, и дланта се разтвори.
— Баба, баба!
Поколебах се за миг, после бръкнах в торбата и му подадох една монета. Жена му ни погледна с широко отворени очи и двете й ръце се стрелнаха към нас.
— Баба!
— Дали да не им дам цялата торба? — извиках аз на Амрита, но още преди тя да ми е отговорила, към лицето ми се устремиха десетки ръце.
— Баба! Баба!
Опитах да се дръпна назад, но в гърба ми се опряха още умоляващи ръце. Започнах да раздавам бързо монетите. Дланите сграбчваха среброто, изчезваха в бъркотията и пак се протягаха за още пари. Зърнах на три-четири метра от мен Амрита и Виктория и бях доволен, че между нас има известно разстояние.
Множеството набъбваше като с вълшебна пръчка. В един миг около мен имаше десетина-петнайсет души, които крещяха и протягаха ръце, в следващия те нараснаха до трийсет, после — до петдесет. Имах чувството, че съм на празника Вси светии, сред дегизирани хора, и раздавам бонбони на децата, но безобидната заблуда се стопи, когато от навалицата се показа разядена от проказа ръка с криви пръсти, които ме заудряха по лицето.
— Ей! — провикнах се аз, но звукът бе твърде тих в олелията на множеството.
В плътния обръч, в средата на който бях притиснат, сигурно имаше стотина души. Натискът ме стресна. Една от протегнатите ръце неволно раздра ризата ми и остави върху гърдите ми успоредни белези. Отстрани по главата ме удари лакът и аз щях да се свлека, ако напорът на телата не ме задържа прав.
— Баба! Баба! Баба!
Цялата тълпа се придвижваше към края на перона. До металните релси имаше към метър и осемдесет-два. Жената с недъгавия върху гърба си изпищя, когато мъжът бе изтръгнат и повален в краката на напиращото множество. Един човек до мен се разкрещя и заудря отстрани с дланта си друг по лицето.
— Писна ми — казах аз и метнах във въздуха платнената торба с монетите.
Тя се завъртя, описа ленива дъга и избълва монетите над насъбралите се и над един продавач на ориз, който крещеше. Писъците станаха още по-оглушителни и трескавото множество се дръпна от края на перона, преди това обаче чух как някой или нещо пада тежко на релсите. Една жена се разпищя на сантиметри от лицето ми и ме напръска със слюнка. После усетих в гърба си силен удар, залитнах напред, вкопчих се в сарито на една жена и се свлякох на колене.
Тълпата около мен продължаваше да се блъска и за миг аз се уплаших до смърт и покрих главата си с ръце. Видях пред лицето си мръсни крачоли и остри колене в дрипи. Някой се препъна в мен и за миг тълпата затисна с цялата си тежест гърба ми, аз паднах по лице и усетих как ме премазват. В далечината, в животинския рев на множеството чух виковете на Амрита. Отворих уста да изкрещя, но точно тогава в лицето ме изрита мръсен бос крак. Някой стъпи отзад на крака ми и в мускула на прасеца ме прониза остра болка.
14
Най-голямата търговска сграда в света. — Б.пр.