Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— А какво ще кажеш за останалата част от кръстословицата: леля Амброзин и Жако?
— Онзи ден имах хубав разговор с човека от полицията. — Фишер запали привичните две цигари и даде едната на Пола. — Ще опитам да се срещна отново с него. Той помни баща ти доста добре. Имам чувството, че по това време и той е бил в Париж. Надявам се да е чувал тези имена. От друга страна, може да открие някого от тогавашната съпротива, с когото бих могъл да се срещна. Това са само догадки, но в момента то е най-доброто, което мога да измисля. Защо се начумери? За какво мислиш?
— Не може ли да се предположи, че баща ми е живял през тези дълги години на изгнаничество тук, във Франция?
— Ни най-малка възможност за подобно нещо. Тук го познават добре. Спомняш си, старицата го е видяла само веднъж и го запомнила. За своето време е бил известен човек. За него е било невъзможно да се укрие където и да било в окупираните страни от Европа. Повечето от тях се добраха до Южна или Централна Америка с помощта на тяхната тайна организация под кодираното име „ОДЕСА“. Чувала ли си за нея? Със своята привична организираност били подготвили всичко още отрано, когато са разбрали, че наближава да загубят войната. Допускам, че баща ти, а също така и нашият приятел Блек са се промъкнали в Швейцария или Испания. Тъкмо затова той бе в състояние да дойде тук, а и Блек да пристигне в Англия. Живял е най-вероятно в Швейцария дълго време с фалшив паспорт.
— И така, защо баща ми се завърна в Париж?
— Защото е бил сигурен, че Блек ще предаде неговото послание, а той пристига в Париж да чака теб. Не е ли ясно това? Не разбираш ли, че това е смисълът на неговото послание?
— Не. — Пола се спря на пътеката, като се освободи от ръката му. — Не, не съм мислила за това. Искаш да кажеш, че той ме търси? Значи ние се търсим един друг?
— Аз мисля така — каза тихо той. Тя не направи никакво усилие да хване отново ръката му. Стоеше безмълвна сред гората, а слънцето играеше в кестенявите й коси. Тази нейна реакция не допадна на Фишер. — Той сигурно се е установил някъде близо до съкровището, така предполагам поне, така че ако намерим съкровището, ще намерим и баща ти, и обратно… Или може би не… възможно е да иска да бъде сигурен, че си намерила Солницата на Пьоленберг.
— Та той поема ужасен риск — произнесе тя бавно. — Кажи ми — допускаш ли той да е убил Блек?
— Не зная. — Фишер не я лъжеше. В момента в нейното държание нямаше никаква взаимност. Беше се отдръпнала напълно. — Може и да го е сторил. Да се разруши звеното, след като е изпълнило ролята си. Но не съм сигурен. Съвсем честно, не мога да отговоря на въпроса ти.
— Трябва да е луд, ако го е сторил. Не мога да го повярвам.
— Не е необходимо да е луд. Смъртта не значи много за хора като тях. Много често тя е била логичната развръзка при разрешаване на проблемите им. Лично аз мисля, че тук не можем да търсим такава връзка. Не се тревожи за това. Сигурен съм, че не баща ти го е сторил.
— Ако ме търси, той няма да се доближи, докато съм с теб. Няма да посмее, нали?
— Е добре, аз съм с теб. — Фишер започна да се гневи. — Та значи това е страшно нередно, така ли?
— Да осъзнавам, че той се старае да се доближи, ми вдъхва такова необикновено усещане! — Тя, изглежда, не забелязваше неговото раздразнение. — Става хладно. Хайде да се върнем при колата.
— Добре. Ще пообиколим гората и после ще се приберем. Може да поканя човека от полицията на чашка. След това ще вечеряме някъде навън. Какво ще кажеш за „Максим“? Искаш ли да идем там?
Искаше му се отправеният й в безкрая поглед да изчезне, а сините очи да отразят някакво съзнателно възприятие от самия него, вместо да го гледат, сякаш той беше някаква сянка.
Мълчанието, застанало помежду им, продължи до завръщането в хотела. Фишер не влезе с нея в стаята й. Пола каза, че е уморена и й е горещо, затова се нуждае от продължителна освежителна баня. Той можеше да си уреди срещата с човека от полицията и да се почерпят. Тя щяла да бъде готова в осем или малко по-късно. Ако искал, можел да дойде да я вземе тогава. Фишер обгърна раменете й.
— Какво става с теб?
— Нищо — отвърна простичко Пола. — Само това, че мислех за нещо друго, това е всичко.
— Направи ми една услуга през следващите два часа. — Той улови шеговито брадичката й, но в усмивката му личеше напрегнатост. — Мисли само за мен. Ще намина към теб около осем часа. — Целуна я и се запъти към стаята си, за да се залови с телефона.