Жена с минало
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жена с минало». Краткое содержание книги:
— Престанете да ме обвинявате, че лъжа. — Мередит захвърли официалната фасада.
— Ако вие престанете, ще престана и аз. Лъжата е много лош навик, нали знаете — заяви той с вид на учител, който разговаря с непослушна ученичка.
При тези думи устните й затрепериха и той се озова пред нея с две големи крачки. Взе чашата от ръката й и сложи пръст под брадичката й.
— Не… — пошепна тя, но в следващия миг устните му се впиха в нейните. — Не бива да правите това — завърши изречението си тя, когато той я пусна.
— Защо не бива, Мери? — Той се усмихна с топлата, сияеща, завладяваща усмивка, която я караше да забрави реалността и правеше страховете й глупави. Не, това не беше глупост, а тя не беше наивно малко момиче, което се оставя красивият външен вид, омагьосващата усмивка и блестящите очи да й замаят главата. Тя бе вдовица, почти навършила двадесет и четири години, обременена с дългове и с трима братя, които трябваше да отгледа. Жена като нея не можеше да си позволи да загуби здрава почва под краката си.
— Лорд Ръдърфорд — започна решително тя и направи крачка назад, — искам да ви помоля да… да престанете да ни посещавате в Пенденис, както и да не търсите повече срещи с мен. Аз не желая да ви виждам, не желая да общувам с вас, макар да ме ласкаете с вниманието си — добави тя със скромната усмивка, която беше запазила за съседите си.
— Как смеете да ми причинявате това! — изкрещя той и усмивката изчезна от лицето му. Сграбчи я за раменете и я раздруса с все сила, без да обръща внимание на възмутеното й изохкване. — Никога повече не ми се усмихвайте така! Откъде ви дойдоха в главата всичките тези глупости?
— Джентълменът не иска обяснение, когато дамата заявява, че не желае да го вижда, милорд — проговори с леден глас Мери.
— Вие изобщо не сте дама, за да ми държите такъв език, Мери Трелоуни! — изсъска ядно той. — Затова не се правете на изненадана, че не се държа с вас като с дама.
— Това е непоносимо! — Тя грабна ръкавиците и шапката си и се запъти към вратата, но лорд Ръдърфорд стигна до прага преди нея. Дългата ръка в тъмнокафяв сюртук й препречи пътя.
— Ако настоявате, Мери, ще се извиня за последната си забележка — проговори много по-меко той. — Но защо не искате да признаете истината? Онова, което става между нас, няма нищо общо с цивилизоваността и приличието.
— Може би сте прав — промърмори тя и втренчи поглед в една резка на вратата. — Но това още не означава, че се отказвам да изразявам желанията си и да очаквам да бъдат изпълнени.
— Вчера ви казах, че ви обичам и искам да ви направя своя съпруга. Вие ми дадохте да разбера, че се лъжа и че вие само ме развеселявате и ме предизвиквате — че сте ми нужна само като разнообразие в скучното ми съществуване. Искам да разберете много добре — тези забележки бяха безкрайно обидни! Щом настоявате на правото да изразявате желанията си, тогава и аз имам право да искам да ми вярвате, когато ви казвам нещо. Да не мислите, че не съм в състояние да си дам ясна сметка за чувствата си?
Мередит не намери какво да каже. Щом тя се бе влюбила в Ръдърфорд, защо той да не можеше да се влюби в нея? Но това не променяше нищо в останалите факти. Да разговарят за брак бе също толкова абсурдно, колкото да вярват в приказки. Ако той не беше в сегашното си настроение, недоволен и нещастен, със сигурност щеше да види този факт също така ясно, както го виждаше тя.
— Чакам отговора ви, Мередит. И искам да ме гледате, докато говорите.
Мери очакваше, че той ще вдигне лицето й към своето, както правеше обикновено, ала когато не го направи, бе принудена сама да погледне нагоре към него. Това беше проява на покорство и я ядоса.
— Признавам, че вие най-добре познавате своите чувства, сър.
Мъжът стисна устни и продължи да я гледа мълчаливо. След минута по стълбата се чуха бързи стъпки и гласовете на Роб и Тио, които се караха. Когато момчетата нахлуха в стаята, Мери стоеше до прозореца, а лорд Ръдърфорд се беше облегнал небрежно на камината с чаша шери в ръка.
— Знаеш ли, Мери, има чудесен панаир! — извика въодушевено Роб. — Циркът не е добър, само един гладен тигър и един папагал, но на панаира има дебела жена. Не можеш да повярваш колко е грамадна! Сър, няма да повярвате… — Той се обърна с грейнало лице към лорд Ръдърфорд и сериозният израз на мъжа веднага се разведри.
— Мисля, че мога да си я представя, Роб — отговори той. — А ти хареса ли я, Тио?
— Не много. — С изискаността на петнадесетте си години момчето вдигна равнодушно рамене. — Това е нищо в сравнение с панаира, който идва през септември в Хароу. Само че Роб още не го е виждал и няма да го види, докато не прекара три години в училището. Едва след третата година позволяват на учениците да посещават града.