Смъртта е занимание самотно

Х, Б. УОРНЪР, УОРНЪР ОЛАНД, УОРНЪР БАКСТЪР, КОНРАД НАГЕЛ, ВИЛМА БАНКИ, РОД ЛА РОК, БЕСИ ЛАВ, ДЖЕЙМС ГЛИЙСЪН…

Приличаше на Актьорски телефонен указател от 1929 г.

Но я имаше и Констанс Ратиган.

Не повярвах.

И Джон Уилкис Хопууд.

Това трябваше да го повярвам.

Защото, като надникнах през мръсния прозорец, чиято полуспусната щора отпъждаше любопитните погледи, набелязах на изтърбушената кушетка да лежи човек. Бе оня с кафявия туидов костюм — затворил очи, той сякаш рецитираше не друго, а редактиран и подобрен монолог от последното действие на „Хамлет“.

Боже милостиви, мъчениче Христе! — както би възкликнал Кръмли. — Исусе на кръста!

В същия миг, както се бе вглъбил, за да разкрие потайните си вълнения, с актьорска интуиция Хопууд отвори очи.

Завъртя ги, рязко извърна глава. Втренчи се в прозореца и ме видя.

Видя ме и А. Л. Шранк, седнал гърбом, с бележник и молив в ръка.

Отдръпнах се, изругах тихичко и бързо се отдалечих.

Дълбоко засрамен, изминах пътя до края на разрушения кей и си купих шест кроканови вафли, два шоколада и две пакетчета бисквити. Когато съм много радостен, много тъжен или много засрамен, аз се тъпча със сладкиши и сея обвивките по вятъра.

Там, на края на кея, в златната светлина на късния следобед ме настигна Калигула Ромел.

Чух велосипеда му да бръмчи и да се хлъзга зад гърба ми. Отначало не отрони дума. Появи се пешком, лъскавите сребърни щипки обвиваха стройните му глезени, здраво придържаше велосипеда, сякаш бе своенравна жена. Застана на кея там, където го бях забелязвал и друг път — статуя на Рихард Вагнер, наблюдаващ Втората симфония да приижда на талази към брега.

Долу младежи играеха волейбол. Ударите на топката и пушечните откоси на смеха им убиваха деня. Оттатък двамина щангисти вдигаха своите светове към небето с надежда да убедят близката групичка от млади жени, че орис, наглед по-страшна от смъртта, всъщност не е нещо толкова лошо и би могла да ги споходи горе, в стаичките до плажа.

Джон Уилкис Хопууд огледа сцената — все едно, че ме нямаше там. Караше ме да се потя и да чакам, предизвикваше ме да се махна. Защото преди половин час бях прекосил невидимия перваз на живота му, Сега трябваше да плащам.

— Следите ли ме? — запитах накрая и се почувствах като глупак.

Той отприщи своя прочут налудничав смях.

— Мило момче, прекалено си млад. Ти си от рибките, които хвърлям обратно в морето.

Ами сега — какво да отговоря?

Хопууд изпъна глава назад и насочи орловия си поглед към кея на Санта Моника, на миля северно оттук, успоредно на брега.

— Но ако ти решиш да ме последваш — заяви с усмивка, — да знаеш, че живея ей там. Над карусела, над конете.

Извърнах се. Далеч нататък, на оня все още животрептящ кей, се намираше каруселът, който се въртеше и огласяше околността с хрипливата си латерна, откакто се помнех. Над голямата конна гонка се вдигаха панорамните каруселови апартаменти, луксозно убежище на бивши германски генерали, пропаднали актьори и отнесени романтици. Чувал бях, че там живеят поети с тънички и малобройни книжки, белетристи с голямо прозрение и ни една похвална рецензия, откачени художници с неокачени картини, куртизанки на филмови светила, сега любовници на незначителни търговци, и възрастни англичанки, хвърляли навремето уловки в Брайтън, ала останали без улов — те също живуркали там, сред дантелени покривчици и препарирани пекинези.