През дебрите на Балкана

— Купих я в Стамбул от един американец — обясни майсторът на оръжия.

— Много глупаво е постъпил, като я е продал! Този диск зад цевта поема патроните. Той се върти при всеки изстрел от само себе си, така че патронът от най-близката дупка сам се зарежда в цевта. Да ви покажа ли?

— Покажи!

— Как американецът ти е продал оръжието, без да ти обясни действието му?

— Забравих да го питам.

— Не мога да те разбера. Да не си роден в Акилик, където ботушите нямат ходила, каруците колела, а тенджерите дъна? Елате вън! Ще ви покажа как се стреля с това оръжие.

— Заредено ли е?

— Да. Посочете ми цел и аз ще я улуча десет пъти последователно.

Той излезе от колибата, а другите го последваха. Бяха толкова заинтригувани от експеримента, че и не помислиха за мен. Впрочем те бяха убедени, че съм мъртъв и изобщо не беше необходимо да се тревожат за мен.

— И така — по какво да стрелям? — чух как пита Халеф вън.

— Стреляй по гаргата, кацнала на покрива.

— Не, ще я убия, а искам да стрелям няколко пъти последователно. Елате по-насам. Ще стрелям по колибата. Виждате ли онази дъска горе, която вятърът почти е отнесъл? Тя стърчи от покрива и представлява хубава цел. Ще я улуча десет пъти.

Чух как стъпките им се отдалечават. Халеф ги примами възможно по-далеч от колибата, за да улесни съвземането ми от състоянието ми на безсъзнание.

Видях къде са дрехите ми, ножа, който просякът отново беше оставил, часовника, портмонето, изобщо всичките ми вещи, а до тях на стената беше облегната пушката.

Скочих и се протегнах. Крайниците ми сякаш бяха пълни с олово, бяха тежки и не ми се подчиняваха, но можех да се движа. Главата страшно ме болеше, а като докоснах с ръка болезненото място, напипах доста голяма подутина. Нямах време да се занимавам с нея. Облякох се по възможно най-бързия начин, прибрах всичко и грабнах пушката.

Естествено за всичко това ми трябваше повече време от нормалното, но Халеф стреляше на такива паузи, че бях готов още при петия изстрел.

След отекването на всеки изстрел чувах одобрителните възгласи на учудените му зрители. Вече бях насред стаята и можех да ги наблюдавам през прозореца. Халеф тъкмо стреляше за шести път.

Много добре видях, че погледът му не беше насочен към покрива, а към прозореца. Да не би да очакваше знак от мен? Бързо се приближих към отвора и вдигнах ръка, наистина само за две секунди, но той все пак ме забеляза. Кимна с глава и се обърна към публиката си.

Не можех да чуя какво им казва, но той нарами оръжието и тръгна към колибата.

— Десет изстрела, десет! — чух да вика майсторът на оръжия. — Стрелял си само шест пъти!

— Достатъчно е — отвърна той и толкова се беше приближил, че добре разбрах думите му. — Видяхте, че с всеки изстрел улучвам целта. Не бива да хабим куршумите, защото може да ми потрябват!