През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— За какво?
— За да ви ги изстрелям в главите, проклетници! Като каза това, той се обърна към тях и вдигна оръжието. Настъпил беше моментът за действие. Ние двамата срещу превъзхождащите ни по брой врагове? Но у храбрия дребосък не се забелязваше и най-малката следа от загриженост или страх. Те бяха оставили пушките си в колибата и можеха да окажат съпротива само с ножовете си.
Те се стъписаха — както от думите, така и от поведението му спрямо тях сега. Сигурно си мислеха, че се шегува, защото исмиланецът каза, смеейки се:
— Какво? По нас ли ще стреляш, дребосък? Ако искаш да си направиш шега, измисли нещо по-добро! Ти си много добър стрелец, но колкото и близо да сме до теб, няма да можеш да ни улучиш!
Халеф пъхна пръст в устата си и свирна пронизително. После отговори:
— Шега ли? Кой ви каза, че само се шегувам? Я погледнете натам! Там има двама души, които ще ви убедят, че го мисля сериозно.
Той посочи към просеката, намираща се срещу колибата. Проследих жеста му с поглед. Там, на известно разстояние един от друг, с готово за стрелба оръжие стояха черногорецът Оско и Омар Бен Садек, синът на водача. Значи те са били скрити там и изсвирването на Халеф е било знак, да се покажат иззад дърветата.
— Джюмле бютюн шейтанлар! (По дяволите!) — изруга майсторът на оръжия. — Кои са тези хора? Какво искат от нас?
— Искат да вземат трупа от колибата.
— Какво общо имат те с мъртвеца?
— Много. Покойникът не е роднина на този просяк, а наш предводител и приятел. Убили сте го и ние дойдохме да ви дадем заслуженото.
Те посегнаха към ножовете си, но Халеф им каза:
— Не пипайте ножовете! Няма да ви помогнат. В пушката имам още осемнайсет патрона, а гръмна ли първия куршум, ще стрелят и другите двама там. Ще бъдете трупове още преди да се доближите до мен!
Хаджията каза това толкова решително и с такъв заплашителен тон, та за тях вече нямаше съмнение, че говори сериозно. Стояха на десет-петнайсет крачки от него. Той държеше оръжието насочено към тях. Ако се хвърлеха бързо върху него, щеше да може да убие само един от тях, но никой от мъжете не искаше да умре.
Дълго се гледаха гневно и смутено един друг. После исмиланецът попита:
— Кой е човекът, когото ти наричаш ваш приятел и предводител?
— Той е още по-добър стрелец и ловец от мен. Неуязвим е и дори и да го убият, душата отново се връща в тялото му. Ако не вярвате, погледнете към колибата!
Те се обърнаха в указаната посока. Аз вече бях застанал на изхода с насочено към тях оръжие. Те се изплашиха. Оско и Омар обаче нададоха радостен вик.
— Сега виждате ли, че с вас е свършено, ако ви хрумне да окажете съпротива? — продължи Халеф.
— Вай! Бизим тюфенклер вариса идик! (Ох! Защо пушките ни не са у нас!) — извика майсторът на оръжие.
— Да, но не са. Обаче дори и да бяха, нямаше да има никаква полза от тях. Вече сте ни в ръцете. Ако се предадете доброволно, ще бъдем милостиви с вас.
— Как може да се държиш с нас враждебно, щом носиш копчата?
— Опитали сте се да убиете моя другар. Но фактът, че нося този знак, трябва да ви убеди, че можете да разчитате на снизхождение, ако се предадете. Влезте в колибата. Там пак ще поговорим.
Исмиланецът хвърли поглед към колибата. Стори ми се, че видях лицето му да просветва.
— Добре — каза той. — Ще влезем в колибата. Там всичко ще се изясни. Аз съм невинен. Като дойдох, чужденецът вече беше мъртъв, както си мислехме. Влезте вътре! Елате! Елате!
Той буташе другите пред себе си. Халеф отпусна вдигнатото оръжие, а аз бързо отстъпих назад, за да се добера до пушките на тези хора. Събрах ги и ги занесох в ъгъла. Смятах да не допускам никого дотам.
Още докато бях зает с оръжието, видях, че влизат начело с дебелия пекар-бояджия с гузна физиономия. Тъкмо се канех да махна фитила и на последната пушка, когато чух вик. Гръмнаха два изстрела и куршумите рикошираха в зида, а Халеф викаше:
— Сихди, сихди, навън, навън!
Естествено веднага се озовах на този зов, но тогава човекът, който ме бе довел дотук, извика:
— Дръжте го! Не го пускайте вън!
Застанаха срещу мен. Аз обаче се втурнах към единия от тях с насочена напред цев, блъснах го, той нададе вик на болка, олюля се и падна. Ударих на следващия един юмрук в лицето и се озовах вън. Всичко това стана за три секунди, но майсторът на оръжие вече препускаше през просеката в гората, яхнал коня ми и размахвайки карабината «Хенри».
Неочаквано беше измъкнал карабината от ръцете на Халеф, беше го ударил по главата с приклада и мигновено се хвърлил върху врания ми жребец. Оско и Омар го бяха забелязали и стреляли по него, но не го улучили.